Марио Григоров. Снимка: авторката

„Ако бях останал в България, може би музиката ми щеше да звучи различно”, казва роденият в София Марио Григоров, пианист и композитор, който от години живее и работи в САЩ. Известен с концертите, авторските си композиции и музиката към повече от 30 документални и игрални филми, той прави саундтрака към нашумелия „Прешъс” (2009 г.) на Лий Даниълс. Филмът беше отличен с множество награди на различни фестивали, сред които две статуетки Оскар – за поддържаща женска роля и за най-добър адаптиран сценарий, а българската публика имаше възможност да го види в рамките на 14-ия Международен София филм фест. Композиторът Марио Григоров беше в София по покана на организаторите на фестивала, срещна се с публиката и с журналисти и се съгласи да сподели необикновената история на своя живот.

Марио Григоров е роден през 1963 година в семейството на пианистка и тромпетист. Прекарал е детството си в България, но заради ангажиментите на баща си в чужбина, е живял в Иран, Германия, Австрия и Австралия. Днес постоянният му дом е в САЩ. Говори пет езика, по собствените му думи „нито един без акцент”. Казва, че дълбоко в душата си се чувства българин, „това е някаква дълбока връзка с България, която не може да се обясни, не го казвам, за да звуча интересен”.

Талантът на Марио Григоров като пианист е оценен още в ранното му детство – на петгодишна възраст той започва да посещава учебни часове в Консерваторията, наричат го най-младия студент, дете-чудо. „Не знам какво съм правил, забравил съм всичко, но започнах да свиря на пиано на 4 години и след шест месеца вече импровизирах, музиката като език ми беше много ясна”, казва композиторът. От детството си в София има хубави спомени, един от които как обикаля града самичък и влиза гратис в софийските киносалони.

Тийнейджърските си години прекарва в различни точки на света и постоянната смяна на дома се превръща в начин на живот. „Малко завиждам на хората, които са живели в една къща цял живот. Но понеже аз не познавам това усещане, не мога да кажа дали е по-добре. За мен това е нормално и дава различни възможности. Но сега вече съм с жена и две деца, голяма къща, не е като преди - да си хванеш куфара и да се преместиш някъде”, споделя Марио, но допълва, че всъщност точно преди 6 месеца отново се е преместил – от Ню Йорк в Лос Анджелис.

Марио Григоров. Снимка: авторката

Учил разнообразни музикални форми – от класическа музика до джаз, в началото на 90-те Григоров е студент в Консерваторията в Сидни, Австралия и случайно се оказва шофьор на филмовия композитор Майлс Гудман. „Той дойде, за да изнесе една лекция в Сидни. Понеже не е свикнал на движението от лявата страна, той си счупил колата и нямаше как да се придвижва. От консерваторията избраха мен да го карам. Аз нямах кола, но взех колата на една приятелка от богато семейство. В колата й имаше касетофон, а аз имах касетка с моя музика, която изпълнявам на пиано. И докато го возех, направо му я пуснах. Той толкова я хареса, че след 6 месеца ме взе в Америка”, разказва композиторът.

Късметът му проработва още през първата седмица в Лос Анджелис. В един магазин за пиана случайно среща пианиста Боб Джеймс, който по това време отговаря за подбора на артистите в „Уорнър Брадърс”. Джеймс забелязва таланта на Григоров и той подписва договор с компанията. През 1994 г. издава първия си албум „Rhymes with Orange”. В продължение на години изнася концерти по целия свят, а по-късно се посвещава на филмовата музика. През 2005 година основава продуцентската компания „Siblings Music”, базирана в Ню Йорк и Лос Анджелис.

През цялото това време не спира да преоткрива магията на истинската музика. „ То не може да се разкаже или опише, но всички го усещаме и чувстваме. Независимо дали става дума за рокендрол, хип-хоп, класика или джаз. Може да е всякаква музика, но вътре трябва да я има тази магия. Това е, което всъщност те докосва”.

Композирал музиката за много филми, Марио Григоров споделя, че е много важно да се съобразяваш с режисьора, да се вслушаш в това, което той иска „Човек трябва по някакъв начин да руши всички стени, които слага пред себе си от страх, от притеснение или заради егото си, трябва да се отвориш за режисьора и да му кажеш, че си напълно на негово разположение”. За филма „Прешъс”, който разказва драматичната история на една чернокожа тийнейджърка, споделя „Беше много лесно, защото нямахме много време. И стана хубаво, защото не го анализирах два или три пъти, направо ми се даде възможност да напиша музиката и аз - готово, написах я. В бързината успях да направя нещо по-хубаво, отколкото ако се бях притеснил и го бях мислил дълго. Филмът много ми хареса и емоционално се влюбих в него, но нямах време за такава мисъл, че да го човъркам докрай и да го разваля”, смее се композиторът.

Марио Григоров. Снимка: авторката

Успехът на филма го радва не само заради наградите, които е получил, а и заради шанса да бъде видян от много хора и да им поднесе послание. „В Америка, ние използваме филма не само за забавление, но и за духовно изграждане. Много хора гледат филми, уж за забавление, но не знаят колко много този филм се докосва до тях”. По този повод Марио се сеща, че напоследък всички в Лос Анджелис го питали дали е гледал „Аватар” и когато отговарял отрицателно, го съветвали задължително да го изгледа. „Замислих се защо пък трябва да го гледам и защо се чувствам, все едно, че съм отпаднал от съвременното общество, понеже не съм гледал един филм. Мисля си, че живеем във време, в което се учим от филмите, те стават като басни, истории, от които черпим опит… И гледането на един филм е като конец, нишка, която свързва хората и ги държи заедно”. Казва, че досега не му се е налагало да прави музика за филм, който не харесва. „Понякога работя по филми, за да създам връзка с продуцентите и режисьорите, да спечеля доверието им. Това е и бизнес, за който ми плащат.Но досега не съм попадал на филм, който да е много зле и ако това се случи, нямам представа как ще реагирам”.

На въпрос дали се чувства успял, композиторът се усмихва: „Никога няма да се почувствам така… До едно време мислех, че това чувство ме прави много несигурен, но разбрах, че без него не бих могъл да се развивам като човек. И че никога не трябва да забравям, че пътят е по-важен от крайната точка ”. Щеше ли животът му да бъде различен, ако беше останал в България? „Може би музиката ми щеше да звучи по съвсем друг начин. Но днес светът е много малък. Навсякъде могат да се отворят врати за бизнес и нови възможности. А и аз не съм много съгласен с американската философия, че е по-важно кого познаваш, отколкото какво знаеш. Мисля, че е точно обратното”.