Гидиън Рахмън

Роналд Рейгън. Снимка: официален сайт

Когато миналите събота и неделя с мъка напредвах в книгата на Сара Пейлин “Да се превърнеш в бунтар - един американски живот”, взех да се чудя как американският консерватизъм е стигнал до тук. Книгата на Пейлин е пълна със самодоволство, тя е лековата, националистическа, без никакви оригинални идеи. Как тази жена се превърна в галеницата на американската десница? Как стана толкова популярна, че някои букмейкъри я изкарват фаворит за номинациите на републиканската партия през 2012 г.?

И тогава осъзнах - нещата започнаха да загниват още при Роналд Рейгън. Може да ви прозвучи странно като заключение, защото президентът Рейгън е герой на консерваторите, който два пъти печели президентски избори. Но идеите, които сега наричаме “рейгънизъм”, всъщност дълбоко подкопават някои от най-важните консервативни ценности. Традиционните консерватори презират популизма и уважават знанието. Те вярват в балансираното правителствено счетоводство. И са прагматици, които са подозрителни към идеологията. Рейгън обезцени всички тези идеи - и съвременният американски консерватизъм все още страда от последствията.

Най-вредната идея, разпространена от мита за Рейгън, е култът към прозорливия идиот (мъдрия глупак). Сблъсквате се с това още в първия ред на преливащата от възхищение биография на Рейгън от Динеш Д’Суза, който провъзгласява: “Понякога наистина е добре да си глупак.” Д’Суза разказва многобройни истории как интелектуалци - дори консервативни интелектуалци - се отнасяли с презрение към Рейгън. Те се присмивали на навика му да прекарва срещите на кабинета в сортиране на желирани бонбонки по цветове и на склонността му да разказва шашави вицове. Но, заключва Д’Суза, “глупакът” бил прав, а многознайковците грешали. Тази популярна версия на историята води до опасна верига от разсъждения. Рейгън очевидно е бил глупав и често стряскащо невеж - но историята го оправда. Следователно, според теорията, невежеството и глупостта са хубави черти. Те показват, че политикът е в хармония с дълбоката мъдрост на народа. Като започнеш веднъж да мислиш така, остава само малка стъпка до Сара Пейлин.

Ако търсите невежество,тогава Пейлин е човекът. В “Промяна на играта”, наскоро излязла книга за кандидат-президентската кампания през 2008 г., се разказва как отчаяни съветници, работили за кампанията на Маккейн и Пейлин, решили, че тя трябва да мине ускорен курс по най-нова история преди вицепрезидентския дебат с Джо Байдън. “Сложили я да седне на една маса в апартамента, разстлали карта на света и тръгнали да й разказват кратка история на външната политика. Започнали с испанската гражданска война, продължили с Първата световна война, Втората световна война, със Студената война. Когато учителите предлагали почивка за обяд или вечеря, ученичката се противяла. “Не, не, не, нека да продължим”, казала Пейлин. “Това е страхотно”. Историята на 20-ти век? Предполагам, че е доста страхотна. В действителност Пейлин е много, много по-неквалифицирана за президент, отколкото Рейгън някога е бил. Тя е олекотен вариант на Роналд Рейгън - а Рейгън поначало беше доста олекотен. Но той поне е бил губернатор на Калифорния, а не на Аляска, и много е чел.

Щетите, които рейгънизмът нанесе на консерватизма, са много по-всеобхватни от ефекта Пейлин. Покойният президент се свързва и с две лоши идеи, които допринесоха за това управлението на Джордж У. Буш да се превърне в такава катастрофа. Първата беше финансовата разпуснатост; втората е възгледът, че ключът към успешната външна политика е в строгото разграничение между добро и зло и в силната армия.

Републиканската партия, начело с Пейлин, в момента заклеймява огромния дефицит, които трупа администрацията на Обама. Но това е реакция на новопокръстения. От времето на Рейгън и досега републиканците бяха партията на дефицита. Едно време консерваторите вярваха и в по-ниските данъци, и в уравновесяването на бюджета. Под управлението на Рейгън те се превърнаха просто в партията на данъчните намаления, без какъвто и да е стремеж към финансова отговорност. Дик Чейни, вицепрезидентът на Джордж У. Буш, признава това, когато казва на колега от кабинета: “Рейгън доказа, че дефицитът нямат значение.” Наложи се мистичната вяра, че ако просто намаляваш данъците, икономиката ще расте достатъчно бързо, за да покрие недостига - или правителството ще го свие, едва ли не с магия. Все някак нещата ще се подредят. Това течение в републиканското мислене всъщност беше отявлено антиконсервативно - защото то издигна идеологията (да се намалят данъците на всяка цена) над прагматичния стремеж към добро управление.

Същото е с външната политика. Много либерали се мръщеха, когато Рейгън упорито твърдеше, че Съветският съюз е “Империя на злото”, но беше общо взето точно. Когато обаче Джордж У. Буш се опита да наподоби Рейгъновата “моралната чистота”, той измисли “Оста на злото” - глупава теза, която въвлече Америка в една скъпа и ненужна война в Ирак. Президентът Буш освен това пропусна факта, че макар Рейгън да подсили щатската армия, той избегна големи войни. Нахлуването в Гренада при Рейгън беше едно; нахлуването в Ирак при Буш се оказа съвсем друго.

Истинският Рейгън всъщност беше доста по-прагматичен от “мита за Рейгън”, който се появи, след като той напусна поста. Истинският Рейгън беше готов да вдига данъците в изключителни размери и стана твърд привърженик на преговорите за разоръжаване. Днешните американски консерватори, които претендират, че са наследници на Рейгън, биха възприели тези идеи като предателство и слабост. Рейгън в крайна сметка беше успешен президент. Но остави след себе си едно отровно наследство за консервативното движение.

По БТА