Мечката на “Берлинале”. Снимка: авторката

Ако всичко върви така, както е тръгнало, догодина по същото време на “София филм фест” ще се завъртят тазгодишните носители на „Златна мечка” от кинофестивала в Берлин. Едва ли можем да си пожелаем нещо по-добро.

Сега в София ще гледаме перуанския „Млякото на скръбта” на Клаудия Льоса, удостоен 2009 г. с наградата.
С този филм “Берлинале” леко излезе от политическия коловоз, по който вървеше от създаването си и отличи творба, нямаща директно отношение към актуалната световна политика. Героинята Фауста изпитва ужас от мъжете, от празните пространства, от всичко… Ужасът Фауста е наследила с майчиното си мляко – майката е била изнасилена по време на перуанската Гражданска война през 80-те години на ХХ век. Така погледнато филмът има своята политическа закваска, но Льоса отива встрани и разказва лична история – нежно, кротко, спокойно, бавно, без главозамайващ монтаж и характерното за Холивуд напрежение в действието и внезапни (но предвидими) обрати. Сякаш нищо не се случва в живота на Фауста, единственото, което тя прави, е да „изпява” мъката си на древния език на инките. И да се „грижи” за картофа, който сама е напъхала във вагината си, самоизнасилила се е, за да не го стори никой друг.
„Млякото на скръбта” не шашва със специални ефекти, но изисква специална нагласа у публиката, за да бъде изгледан до край, за да бъде разбран и почувстван. В този смисъл филмът не е „зрителски”, той е просто за онези зрители, които знаят, че киното освен екшън може да бъде и друго.

“Берлинале” 2010 отиде още по-далече и награди два филма, които сякаш връщат киното към първоначалната му същност – изобразителността.

„Мед” на турския режисьор Семих Капланоглу

Турският режисьор Семих Капланоглу със Златната мечка. Снимка: Берлински кинофестивал, пресслужба

разказва за детството на момчето Юсуф. По-нататъшната му съдба Капланоглу вече е разкрил във филмите „Яйце” и „Мляко”, които са вървели по-други фестивали. Любопитното е, че режисьорът е заснел трилогията отзад-напред – първо сегашната възраст, най-накрая детските дни. Юсуф расте в къщичката на родителите си някъде из девствената гора, ходи на училище по кална пътечка, в класната стая се мъчи с четенето. Момчето изпитва ужасно притеснение от четенето на глас, това дълбоко го тормози, заеква, не може да свържи звуковете в дума, докато върнал се у дома, изведнъж спокойствие обзема душата му. Малчуганът обикаля с баща си из гората, познава всяко растение, от което пчелите събират мед. А това е особено важно, тъй като баща му произвежда мед. Двамата си имат своя тайна – говорят си шепнешком. Естествените звуци са на почит за режисьора Капланоглу, който е известен с това, че снима без музика и само на естествено осветление. „Мед” звучи с изпукването на съчка под краката, със свистенето на вятъра, полюшването на листата, бръмченето на пчелите, бълбукането на водата. Често кадрите са тъмни, като се вижда само бялата риза на момчето. Диалогът пък няма нищо общо с остроумната размяна на реплики, с която сме свикнали от холивудските филми, реплики, които след това бързо се превръщат в „лафове”.

Още по-краен в това отношение бе

руският „Как прекарах онова лято”

Руският актьор Григори Добригин получава награда за мъжка роля. Снимка: Берлински кинофестивал, пресслужба

на режисьора Алексей Попогребски, който взе две „мечки” – за операторско майсторство на Павел Костомаров и за най-добра мъжка роля на актьорите Григори Добригин и Сергей Пускепалис. Филмът продължава малко повече от два часа, като реално и филмово действие честно са почти 1:1. Въпреки протяжността и очевидната бавност „Как прекарах онова лято” през цялото време стоеше на първо място в класациите на немските телевизии в предаванията, отразяващи Берлинале. 3Sat до последно го сочеше за свой фаворит и наградите се приеха с радост от киножурналистите.
Двама мъже – един по-възрастен и свикнал със заниманието и друг – младок и новак, живеят заедно на метерологична станция някъде сред ледовете на Аркутск. Младият получава съобщение за нещастен случай със семейството на по-възрастния. Не смее да му го предаде, но един ден все пак истината излиза наяве. Между двамата назрява напрежение и така се получава първия конфликт: човек срещу човек, който обаче често се прорязва и от втората конфликтна линия: човек срещу природа. Също като в „Мед” и тук към действащите лица се прибавя природата – необятна, непреодолима, непобедима. Пейзажните кадри са дори по-силно въздействащи от сцените на двуборство между героите. Лишен от ярко изразено действие, „Как прекарах онова лято” е богато наситен с метафори за страховете на следчернобилската епоха.

Руският кинооператор Павел Костомаров получава наградата за операторско майсторство на Берлинале 2010 г. Снимка: Берлински кинофестивал, пресслужба

Що се отнася до вида кино, от миналата година “Берлинале” чрез наградите си толерира онова, което говори чрез бавното и спокойно наблюдение, онова, което повече се вглежда и по-малко препуска напред.

Кой може да гледа такива филми извън София?

Дали българският зрител е готов е да се срещне с такова кино и да остане в салона до последните надписи? Настоявам на Киносалона, защото това не е кино, което може да донесе същото удоволствие, ако се гледа на компютър. Уви, едва ли мултиплексите у нас ще заложат на него. Дано практиката ме опровергае, но все пак запазвам скептицизма си. А други салони просто няма! Особено когато става дума за извънстолични прожекции. Питам се – как тийнейджър, растящ в малък градец, би стигнал до този вид кино? И не знам отговора. Да му се разкаже, че има и такова животно, не е достатъчно. Защото киното се гледа. А за да се гледа, трябва да има къде да се покаже.

“София филм фест” образова и отгледа своя публика, но какво става извън неговата територия на действие? Там, уви, вече за няколко поколения кино е равно на Холивуд. Не отричам достиженията на Холивуд, но да се знае само това, означава в един роман да се чете само пряката реч и да се прескачат природните описания. Това все повече ни обеднява духовно. Жалко, твърде жалко.