Чилиецът Еладио Рохас бележи в 90-ата минута срещу Югославия в мача за бронзовите медали на Мондиал 1962. Снимка: планетуърлдкъп

Тази седмица е единствената дата за контроли на националните отбори преди края на сезона. Това е последната възможност за доста футболисти да убедят треньорите си, че заслужават да играят на Мондиал 2010.

В Чили си мислеха, че са намерили подходящ начин да проверят всички кандидат-национали, като организираха две контроли в един ден с Коста Рика и Северна Корея.

Само че страната бе ударена от страшно земетресение през уикенда, а в настъпилият хаос и объркване тези мачове бяха отложени. Уругвайската федерация благородно предложи срещите да се играят в Монтевидео, за да не се нарушава подготовката на Чили за световните финали. Офертата обаче бе дипломатично отклонена.

Случилото се ни връща 50 години назад, когато Чили се подготвяше да домакинства на Мондиал 1962. На 22 май 1960 година страната пак бе разтърсена от земетресение, при това най-голямото регистрирано до този момент, оставило след себе си хиляди загинали и милиони без домове. Изглежда невероятно, че световно първенство се е провело там само две години по-късно, но някакси шоуто се е получило.

През 1956 г. Чили получава домакинството въпреки силната конкуренция на Аржентина. Казват, че ораторските умения на Карлос Дитборн – тогавашният шеф на Южноамериканската федерация, чилиец, помогнали доста за избора. „Тъй като нямаме нищо, искаме да направим всичко”, е забележителната му фраза, запомнена и до днес. Тя става лозунг на мондиала и може би е причина Чили да запази домакинството си въпреки разрушенията от земетресението. Като шеф на организационния комитет Дитборн работи ден и нощ, за да гарантира провеждането на турнира, но умира от сърдечен удар месец преди откриването.

Карлос Дитборн. Снимка: тодослосмондиалес

Трябва да се направят много промени – южните градове били пострадали най-силно от земетресението и не можело да се реконструират в срок. Така турнирът се провежда само на 4 стадиона. Има гласове, че Мондиалът не трябва да се провежда тук, тъй като енергията на чилийците е по-добре да се насочи към по-прагматични неща. Това не е лишено от логика, но може да спори дали най-големият футболен форум не е жизнеутвърждаваща победа, от която местните са имали нужда. Подемът е виден и в отбора на Лионел Санчес, който надминава очакванията и завършва на трето място – най-доброто му класиране в историята.

Идеята, че Мондиал 1962 по някакъв начин ще компенсира земетресението е доста глупава. Тя не може да върне хилядите загинали – инвестициите могат да помогнат за построяването на сгради и съоръжения, но няма как да възкреси мъртвите. Човекът обаче е социално животно, а футболът – особено в световен мащаб – притежава изключителна сила. Тази игра може да предизвика колективни емоции и празненства, които не са сравними с нищо друго в съвременното общество.

Кадрите от кое да е световно първенство подчертават тази непонятна за мнозина сила. Когато камерата се плъзга по лицата на футболистите, докато пеят националния химн, се виждат обикновени хора, а не някакъв политически елит. За средностатистическия фен световното първенство е като генералната асамблея на ООН за политиците. Във всеки град от Акра до Сантяго запалянкото се чувства представен от футболистите си на световното първенство, а когато те печелят на терена, това е достатъчен повод за празник.

Чили се нуждаеше от Мондиал 1962, същото се случва и сега. Няколко добри мачове на момчетата на Марсело Биелса в ЮАР ще приповдигнат духа на местните. Ако неутралните си търсят за кого да викат през лятото, то нека се вслушат в думите на парагвайския селекционер Херардо Мартино. „В момента най-добрият футбол в Южна Америка се играе от Чили, този отбор предлага нещо различно – заяви той преди няколко седмици. – Те разполагат с футболисти с добра техника, играят атрактивно, в атака се включват всички, независимо дали мачът е на студено, топло, високо, ниско, на собствен или чужд терен.” Със сигурност и в ЮАР ще е така.

По Би Би Си