Марадона, Каниджа и компания демонстрираха най-грозния футбол, игран някога на световни финали. Снимка: ибей.пх

Съперниците на осминафиналите в Шампионската лига Интер и Челси са два от най-недолюбваните отбора през последните години. Кои обаче са шампионите по омраза през годините - такава класация направи Goal.com.

10. „Реал Мадрид” на Рамон Калдерон

Рамон Калдерон побърка „Милан” с искането да вземе Кака, подлуди „Манчестър Юн” с опитите си да вземе Кристиано Роналдо – и в крайна сметка успя да го стори. Босът на Кралския клуб не спря да иска също Санти Касорла от „Виляреал”, както и Давид Вия и/или Давид Силва от „Валенсия”. Той побърка дори собствените си фенове с безумните предизборни обещания да вземе Сеск Фабрегас, Кака и Ариен Робен, но взе само последния, когото „Челси” и без това вече не искаше. Заради неадекватното си поведение този „Реал” на Калдерон печели последната позиция в десятката.

9. „Арсенал” 1986-95

„Скучен, скучен „Арсенал”. Това изглежда невероятно сега, когото „артилеристите” играят красив футбол при Арсен Венгер, но онзи тим под ръководството на Джордж Греъм в периода 1986-95, особено в последните му години, бе най-скучният в историята на футбола. Шотландецът, който по ирония на съдбата бе талантлив халф в годините си на „Хайбъри”, създаде състав със зловеща защитна четворка: Лий Диксън, Стив Боулд, Тони Адамас и Найджъл Уинтърбърн. Този „Арсенал” бе най-добрата английска версия на италианското катеначо от 60-те. „1:0 за „Арсенал” бе по-често съобщавано по радиото от тогавашния хит на „Пет Шоп Бойс” „Go West”. При отсъствието на кой знае какъв талант в отбора Греъм разчиташе най-вече на Йън Райт за голове. Тимът спечели дори две титли – 1989 и 1991, играейки с една идея по-офанзивно, но си спечели омразата на континента, когато ликува с КНК през 1994 година. „Арсенал” надви „Парма” на Джанфранко Дзола и Фаустина Асприля с 1:0 на финала, макар почти да не излезе от собствената си половина.

8. Италия - винаги

В глобален план Италия е може би най-мразената страна – особено в северна Европа, когато сблъсъкът на културите е твърде голям, за да бъде понесен. На футболния терен „скуадра адзура” стереотипно е представяна като прагматичен и ултрадефанзивен отбор, който загърбва невероятен атакуващ потенциал заради тактическите схеми. Казват, че те са измислили професионализма. Дърпането за фланелките, гмурканията, маменето на рефера – за всичко това италианците дори имат дума – „furbo” (лукав – б.р.).

Извън терена пък те са повод за ревност. Малцина биха отрекли, че италианските футболисти изглеждат много добре, за жените им да не започваме дори да говорим. Уверената и експресивна натура на много италианци е нещо, което със сигурност дразни нелатинските нации, които винаги се радват, когато „адзурите” отпаднат от световното първенство.

7. „Манчестър Юнайтед” – след 1993 година

След като спечели първата си титла от 26 години през 1993-а, „Манчестър Юнайтед” на сър Алекс Фъргюсън се превърна в хегемон на Острова. В следващите 17 години „червените дяволи” спечелиха още 10 титли, 2 пъти взеха и Шампионската лига. И докато „Юнайтед” е мразен в Англия заради успехите си, има и много други причини за това.

За мнозина те са просто един късметлийски тим – макар някои да биха нарекли това характер – заради огромния брой късни голове, които отбелязаха, особено през 90-те. Когато Фъргюсън спечели първата си титла през 93-а, това беше заради две попадения на защитника Стив Брус в добавеното време, обърнали мача с „Шефилд Уензди” от 0:1 до 2:1. Черешката на тортата е финалът в Шампионската лига с „Байерн” през 1999-а. Тогава „Юнайтед” бе надигран от първата до последната минута, но пак вкара два гола след 90-ата минута.

Феновете на тима често са определяни като „търсачи на слава” - иначе казано, те подкрепят отбора, защото е успешен. Това може да бъде потвърдено и от относително малкият брой привърженици от Манчестър, които следват тима при гостуванията. Повечето местни жители са от „Сити”. Да не забравяме и още една причина за омразата към „Юнайтед” – решенията на съдиите най-често са в тяхна полза.

6. „Ювентус” - винаги

В Италия „Ювентус” е мразен по същите причини, заради които и „Юнайтед” в Англия. „Бианконерите” са най-успешният тим на Апенините с 29/27 титли (в зависимост от гледната ви точка). Те също са наричани късметлии, вкарали са купища голове в последните минути. Подобно на „Юнайтед” феновете им са пръснати из цялата страна, докато жителите на Торино поддържат едноименния тим. И тук пак идва въпроса за запалянковците, които са „търсачи на слава”.

„Ювентус” е и най-подкрепяният отбор от реферите. Най-големите скандали са свързани с шампионатите през 1981 и 1982 година, почти същото бе и през 1998 година. А скандалът „Калчополи” опетни имиджа им по целия свят.

5. Гърция 2004

До Евро 2004 Гърция се бе класирала само на две големи първенства в цялата си история – на Евро 1980 и на Мондиал 1994. На тях те изиграха шест мача, загубиха пет, направиха едно реми, вкараха един гол, получиха 14. През 2004-а бяха един отбор без големи имена, трениран от немската легенда Ото Рехагел. Преди турнира само Латвия имаше по-висок коефициент за златните медали. Но Рехагел наистина бе направил перфектния план за игра – гърците само се отбраняваха, като наказваха съперниците си на контраатаки и при статични положения. Отборът му излезе победител в група с домакина Португалия и Испания, след това шокира шампиона Франция с 1:0, излъга фаворита Чехия със същия резултат в продълженията със сребърен гол и накрая за втори път надви домакините благодарение на Ангелос Харистеас. Това бе най-големият шок в историята на международния футбол, но гърците не бяха пожалени от медиите по цял свят. Бяха наречени „отборът на статичните положения”, а терминът „анти-футбол” се употребява почти винаги като техен синоним.

4. „Лийдс” на Дон Реви

„Лийдс” от края на 60-те и началото на 70-те е признат за най-мразеният отбор в английската история. На терена те имаха невероятно талантливи играчи като Питър Лоримър, Джони Джилс и Били Бремнър. Макар да спечелиха „само” две титли, две Панаирни купи, една ФА къп и една купа на Лигата в тази ера, всъщност трябваше да ликуват с поне два пъти повече трофеи, ако не се проваляха все на последното стъпало.

Подобно на много от отборите в този списък, момчетата на Реви бяха физически доста мощни и брутални, което им спечели прозвището „Мръсния Лийдс” и често бяха критикувани от пресата и най-вече Брайън Клъф. Твърди футболсти като Бремнър и Хънтър можеха да счупят гръбнака на всеки противник. Вторият има няколко запомнящи се сблъсъка в кариерата си – най-вече на финала за КНК с „Милан” и на един мач с „Дарби”. Въпреки своята брилянтност този отбор не е уважаван много от английската преса, което е срамно, защото е един от най-великите във футболната история на Острова.

3. „Естудиантес” 1967-1970

Шампионският тим на “Естудиантес” от 1967-а. Снимка: уърдпрес

Колкото и брутални да стават отборите, едва ли могат да се мерят с онзи тим на „Естудиантес”, който спечели титлата в Аржентина през 1967-а, три пъти поред Копа Либертадорес, а веднъж - и Междуконтиненталната купа. Ключови фигури тук са бащата на Хуан Себастиан Верон – Рамон, и Карлос Билардо, извел по-късно гаучосите до втората им световна титла.

Треньорът на „Естудиантес” Освалдо Субелдия залага почти изцяло на физическата мощ, с която се сплашва съперника. Тактическите нарушения са чести, ударите под кръста – също. По ирония на съдбата прякорът на клуба по онова време е „Убийствените младоци”. Загубата от „Милан” на финала за Междуконтиненталната купа през 1969-а влиза в историята като „Кошмара от Ла Плата”. „Естудиантес” печели реванша с 2:1 (губи с 0:3 в първия мач) в един от най-грубите мачове в историята. Злобата на домакините е била толкова шокираща, че целият тим е бил арестуван след срещата по заповед на аржентинския президент Хуан Карлос Онганиа. Особено жестокият Агире Суарес, който чупи лицева кост на Нестор Комбин, и вратарят Алберто Полети дори са пратени в затвора. По-късно Комбин се появява по италианската телевизия с лице плоско като задницата на автобус.

2. „Байерн” – през 1970-те

Подобно на „Ювентус” и „Манчестър Юнайтед” „Байерн” е най-мразеният отбор в Германия заради успехите си. ФК „Холивуд” е най-подкрепяният отбор в страната, но тези, които не са му фенове, викат срещу него. Безразлични няма.

Омразата започва да се трупа в началото на 70-те, когато „Байерн” има едва две титли зад гърба си. По онова време баварците водят люто съперничество с „Борусия” (Мьонхенгладбах). Неутралните са настроени по-благосклонно към гладбахци – тимът на Гюнтер Нетцер е подкрепян от всеки втори немец по онова време. Играчите на „Байерн” са посрещани негативно при всяка визита в страната, макар в отбора да са голяма част от славния бундестим, спечелил Евро`72 и Мондиал` 74, начело с Франц Бекенбауер, Герд Мюлер и Паул Брайтнер. Има и няколко сбивания между играчи и фенове, които само потвърждават прякора на Франц Рот – Бика. Франц Бекенбауер пък веднъж уринира пред противниковата агитка, а вратарят Сеп Майер нокаутира фен на „Хановер”, който му изкрещява преди това в лицето: „Ще те убия, прасе баварско!”

За „Байерн” от 70-те също се твърди, че има голям късмет, дори съществува жаргонната фраза „Bayern-Dusel”. Няма съмнение, че баварците се радват на голяма доза шанс на континента. Ако те бяха загубили трите финала за КЕШ през 1974-а, 1975-а и 1976-а, никой нямаше да съжалява. „Байерн” бе надигран от „Атлетико” (Мадрид), но вкара гол в последната минута на продълженията за 1:1 и докара нещата до втори мач, в който спечели. Година по-късно бе надигран от „Лийдс”, като гол на Питър Лоримър бе скандално отменен, но някакси успя да спечели с 2:0. При третия триумф „Сент Етиен” удря две греди, пропилява куп положения, но накрая „Байерн” би с 1:0.

Този тим олицетворява и стереотипа, според който германците са най-организираните хора, но не бива да бъдат закачани. Освен това те никога не празнуват както би трябвало, което още повече дразни противниците им.

1. Аржентина 1990

Аржентинският национален отбор от Мондиал`90 вероятно е най-мразеният по цял свят. Шампионите от предишните финали някакси успяха да стигнат до финала в Рим, макар да имаха само двама футболисти, способни да атакуват – Клаудио Каниджа и Диего Марадона, който при това игра контузен и не бе в най-добрата си кондиция. Момчетата на Карлос Билардо са най-точното определение за антифутбол. Излязоха от групата си, макар да паднаха от Камерун на старта, а надвиха СССР не без помощта на рефера, който не видя игра с ръка на Марадона на голлинията.

Във втората фаза елиминираха Бразилия, след като се защитаваха с 10 души и бяха тотално надиграни, но се възползваха от гениален пробив на Марадона, извел Каниджа сам срещу вратаря за 1:0. На четвъртфинала едва отстраниха Югославия след дузпи, макар да играха 90 минути с човек повече. При 11-метровите удари Серхио Гойкоечея – слаб вратар, който не умее нищо друго, освен да спасява дузпи - се превърна в герой. На полуфинала гаучосите се изправиха срещу Италия в Неапол. Истината е, че „адзурите” не изиграха най-добрия си мач, но все пак бяха единственият отбор, който атакуваше. Всичко изглеждаше решено, когато Тото Скилачи откри резултата, но в 67-ата минута ужасяваща грешка на Валтер Дзенга позволи на аржентинците да изравнят чрез Каниджа. Оттук насетне те бавеха играта при всяка възможност – ясно бе, че се опитват да докарат мача до дузпи, при които пак спечелиха благодарение на Гойкоечея. Антифутболът пак победи, а по ирония на съдбата най-добрият на терена – Роберто Донадони, пропусна решителния 11-метров удар. На финала срещу ФРГ Аржентина игра за дузпи от самото начало. Негативната им тактика доведе до най-грозния финал в историята, но по ирония на съдбата бяха наказани … от дузпа в 85-ата минута, вкарана от Андреас Бреме. Самата дузпа бе скандална, дори нарушението не бе в наказателното поле, но мнозина биха казали, че справедливостта е възтържествувала.

По Goal.com