Туристи правят снимки пред олимпийския огън, преди да бъде махната оградата около него. Снимка: АП/БТА

„Но в реалния свят има още един епитет, който не се споменава официално и е нежелан: най-лошите олимпийски игри в историята” – Лоурънс Донегън, журналист в „Гардиън” за състезанията във Ванкувър. С тези думи, отразяващи настроенията на много британски медии, канадските власти бяха поставени в положение да се отбраняват. Фокусът на олимпиадата се измести от представянето на състезателите към това на организаторите.

Трагичната смърт на грузинския състезател на шейни Нодар Кумариташвили бе само началото. После дойдоха транспортните проблеми, лошите метеорологични условия и куп по-дребни неща, които доведоха до въпроса дали тези игри не са колосален провал и най-лошите в историята.

Наистина? Най-лошите в историята?

„Не, в никакъв случай”, казва олимпийският историк Дейвид Уолечински, запитан дали така ще останат в спомените състезанията във Ванкувър. – Ако погледнем в историческа перспектива, ще трябва да отбележим смъртта на грузинския състезател. Останалото са дребни проблеми.”

Критиците бързо скочиха върху Организационния комитет във Ванкувър за инцидента. Докато разследването все още не е приключило, обаче е глупаво да хвърляме вината върху Оргкомитета. Все пак улеят бе отговорност на Международната федерация по шейни. Уолечински не пропуска да отбележи, че Кумариташвили не е първият спортист, загинал на зимна олимпиада. През 1964 година в Инсбрук по време на тренировка умря британският състезател по шейни Казимиеж Кей-Скрижепечки. Това се случи две седмици преди старта. На същите игри австрийският скиор Рос Милн почина след сблъсък с дърво. А ако си спомним и убийството на 11-те израелски атлети по време на летните игри в Мюнхен през 1972 година, лесно можем да сложим другиму етикета „най-лошите игри в историята”.

Критиците посочват и куп други проблеми като довод. Церемонията по откриването попадна под обстрел, след като един от стълбовете не се издигна навреме в нужния момент при запалването на огъня. Други критикуваха поставянето на ограда около огъня, който е запален в центъра на града, а до него на практика нямаше достъп.

Уолечински припомня, че проблеми често се появяват по време на церемониите по откриването и закриването на игрите (в Сидни например запалването на огъня бе забавено заради малък инцидент), макар че всичко е повтаряно хиляди пъти преди това. Историкът дори похвали Оргкомитета, че в крайна сметка позволи на обикновените хора да се доближат до огъня, което рядко се случва, просто защото той по правило гори на върха на стадиона. Идеята да се сложи грозна ограда около огъня не е добра, тъй като хората няма как дори да си направят снимка край него. Проява на лош вкус е там да се допускат само VIP-ове, а обикновените зрители да бъдат пренебрегвани.

Имаше също оплаквания от състоянието на леда на „Ричмънд Овал арена”, което бе справедливо. Оргкомитетът получи слаба оценка и за транспорта, тъй като често са използвани раздрънкани стари автобуси за превоз. Освен това шофьорите, много от които са дошли във Ванкувър от други градове специално за игрите, често се загубват. Като признава, че транспортът често е проблем на олимпиадите, Уолечински добавя: „Ванкувър имаше седем години, за да организира логистиката, както и достатъчно време, за да види грешките на другите в миналото. За това няма извинение.” И все пак нищо не може да се сравни с олимпийските игри в Лейк Плесид през 1980-а, където проблемите с транспорта бяха ужасяващи.

Не по-малък гаф е и продажбата на билети за алпийско състезание на място. Проблемът е в това, че зрителят не може да отиде до мястото, за да си купи билет, ако вече… няма такъв. Транспортни грижи имаше и в Атланта през 1996 година, когато шофьорите бяха наети от всички щати на Америка, не бяха достатъчно обучени и бяха настанени при ужасни условия. Стотици от тях напуснаха още на втория ден, след което атлети и зрители се чудеха как да стигнат до спортните съоръжения.

Всички технически проблеми биха могли да бъдат простени или най-малкото забравени, ако не бяха топлото време и дъжда, които предизвикаха отлагането на състезания по ски и сноуборд и връщането на близо 30 000 билети. А времето почти винаги е проблем на зимните олимпиади.

През 1928 година върху Санкт Мориц се излива 18-часов проливен дъжд, който довежда до отмяната на всички състезания в този ден. Австрийската армия пък е принудена да докара сняг през 1964 година в Инсбрук за състезанията с шейни, бобслей и ски. През 1998 година в Нагано снегът не само не е малко, но дори е в излишък, който плаши организаторите. Те отложиха няколко надпревари и имаше съмнения, че всички те ще се проведат навреме до закриването на игрите. Според историка оценката дали една олимпиада е успех или провал не се определя задължително от броя на проблемите, а от това как организаторите се справят с тях. А дотук те вършат всичко по силите си. Оправиха леда на арената за хокей, махнаха оградата около огъня и го издигнаха на платформа.

Колкото до определението „най-лоши игри в историята”, Ванкувър има да извърви доста дълъг път, за да заслужи тази „чест”. „Това определение, без съмнение, принадлежи на Атланта, казва Уолечински. Освен че бомба уби двама души, а транспортните проблеми бяха невероятни, тези игри бяха белязани от зле подготвените доброволци, проблемите с компютърните системи и лошата екипировка. Ситуацията бе просто ужасна.”

По Си Би Ес