На Мондиал 1930 с Аржентина. Снимка: пешънксениезе

След като Африка домакинства за пръв път на Мондиал това лято, световните финали ще се завърнат в Южна Америка след 36 години пауза. А на този континент са луди по футбола. Вече добива популярност идеята за съвместно домакинство на Мондиал 2030 от страна на Уругвай и Аржентина. Така този турнир ще отбележи стогодишнината от първия мондиал.

Историята на първенствата започва през 1930 година. В онези дни нещата са изглеждали доста по-прости. Само 13 отбора участват на първия турнир, докато сега са 32. Само един град – Монтевидео, приема всички срещи. В наши дни това е невъзможно, но в Уругвай и досега няма други големи стадиони и градове. Ето защо предложението за съвместна кандидатура с Аржентина изглежда логично. Освен очевидните географски предимства има и историческа симетрия в идеята да се честват първите финалисти на световните първенства.

Малцина са хората, които все още могат да ви разкажат от първа ръка нещо за онзи мач. Все още обаче има един жив участник във финала от 1930 година. Преди 80 години аржентинецът Франсиско Варало игра основна роля в мача, който Уругвай обърна от 1:2 до 4:2. На 5 февруари той навърши 100 години, но все още смята, че съдбата можеше да му раздаде по-добри карти онзи ден.

По това време той е на 20 години и играе в атака заедно с Гийермо Стабиле. Майстор на красивите попадения, 25-годишният тогава Стабиле става голмайстор на турнира. Варало обаче твърди, че един от голове е трябвало да бъде негов – вторият за Аржентина на финала, отбелязан 10 минути преди почивката. „Подадох топката на Ферейра, той центрира и когато щях да нанеса удар, Стабиле ме изблъска и вкара. Бях му бесен, защото този гол трябваше да е мой”, твърди Варало. Пред него се открива възможността да вкара още веднъж през втората част. „Ферейра пак центрира, след което топката стигна до левия фланг и аз я поех. Шутирах мощно, но ударът срещна напречната греда”, спомня си Варало. След което идва личната му драма.

„Пет минути по-късно аз вече не можех да ходя, контузих се – разказва Варало, който пропуска полуфинала заради травма в коляното. – Така че трябваше да стоя на крилото. Коляното ми поддаде. По онова време не се извършваха смени. Така изпуснахме световната купа. През първото полувреме не виждах как ще се случи това, но през второто те ни надиграха. Бях много тъжен след мача, докато гледах как уругвайците си целуват фланелките. Вероятно това е най-тъжният ден в живота ми.” Оказва се, животът му едва тогава е започвал. В известен смисъл Варало е щастливец. Крехката му възраст по това време му дава преимуществото да се възползва от въвеждането на професионализма в аржентинския футбол година по-късно.

Франсиско с екипа на “Бока Хуниорс”. Снимка: уикимедия.орг

Към Варало имало голям интерес. По време на световното той бил играч на „Химнасия” Ла Плата – град, на един час път от Буенос Айрес. През 1931 година идва оферта от „Бока Хуниорс”, която не може да откаже и той отива в столицата. Веднага купува къща за семейството си в Ла Плата. Първите му дни обаче не са лесни. До такава степен е вбесил феновете на „Химнасия” (Ла Плата), че веднъж дори го замерват с камъни – поредното доказателство колко луди са аржентинците по футбола.

Най-добрите му години обаче предстоят. Става легенда на „Бока”, вкарвайки 181 гола в 210 мача, преди болките в коляното му отново да се появат и да го принудят да спре. Наричали го Малкото оръдие заради топовния му шут. „Той не дриблира и не си губи времето в излишни финтове. Роден голмайстор, Варало просто няма търпение да види топката в противниковата мрежа”, пише в. „Ла Канча” през 1933-а.

От по-съвременните играчи има само един, с който Варало обича да бъде сравняван. „Често казвам, че моят стил е като този на Батистута. Казваха, че когато вляза в пеналта, противниковите играчи ме обкръжават, но аз пак успявам да промуша топката в мрежата. Бях силен и експлозивен”, спомня си Варало. Точно от такъв играч Аржентина има нужда сега. А Франсиско на шега заговори за завръщане на терена наскоро – миналата година Мартин Палермо най-накрая счупи рекорда му за „Бока Хуниорс”, като вкара 182-ия си гол.

Ако Уругвай и Аржентина спечелят домакинството на Мондиал 2030, не се обзалагайте, че Франсиско Варало няма да е на церемонията по откриването на мондиала.

Франсиско Варало: „Сега ми обръщат повече внимание, отколкото преди 80 години”

- Франсиско, какво си спомняте от първия мондиал?

Франсиско Варало все още има отлична памет. Снимка: маймонидес.еду

- Това бе като сбъдната мечта. Аржентина имаше фантастичен отбор. Аз бях изиграл само един мач в националния тим два месеца по-рано. Бях обикновено момче в сравнение с играчи като Луис Монти, Мануел Ферейра, Гилермо Стабиле. В онези дни треньорите много-много не говореха, титулярите за мача се решаваха от най-опитните играчи. В деня на дебюта си срещу Франция попитах капитана Ферейра какво се очаква от мен, а той отвърна: „Играй, както си знаеш, прави, каквото искаш”. И нещата се получиха.

- Аржентина бе само на 45 минути от първата световна титла…

- Аз контузих коляното си в мача с Чили. Решиха да ме запазят за финала и затова не играх срещу САЩ на полуфинала. Изпитвах болка и не би трябвало да ме пускат на финала. Направих всичко по силите си, но през второто полувреме коляното ми ме изостави. По онова време нямаше смени, а освен мен още двама мои съотборници се контузиха. Така че на практика бяхме останали с осем футболисти. Биха ни честно, нищо не можехме да направим: когато сте 8 срещу 11, шансовете не са големи.

- През изминалите 80 години оттогава футболът много се промени. Какви бяха тренировките по ваше време?

- През 30-те тренирахме три пъти седмично, понякога по-рядко. Аз обаче го правех всеки ден самостоятелно, защото бях упорит. Когато играех в Ла Плата, често бягах в парка. После в „Бока” ми разрешиха да тичам на стадиона. До преди няколко години аз все още поддържах форма - наслаждавам се на движението винаги, когато мога. Колкото до храната, нямаше някаква специална програма. Единствената препоръка на Стабиле бе да не ям сандвичи със салам. Аз обичах да се храня обилно и разнообразно. Знам една типично аржентинска диета с много месо. Помня, че обичах да ям дори преди мач. Веднъж Роберто Черо ме попита: „Панчито, защо ядеш повече от всички нас?”. Казах му: „Ако не ям толкова, няма да вкарвам голове”. Храната, която ядяхме, бе здравословна и ни даваше енергия. Нямаше алкохол и цигари. Нямаше газирани напитки, а хората не ядяха толкова спагети, както сега. Вероятно съм се хранел добре, защото все още съм със собствените си зъби. Може би това е и заради гена ми, но никога не съм бил дебел и си поддържах мускулите. Напредъкът, който бе направен в тази насока, е невероятен. Аз така и не се възстанових напълно от контузията, която получих в Уругвай. Днес футболистите се връщат на терена дни след операция – това е невероятно, те ходят на излизане от хирургията.

- Какъв бе животът на футболистите по онова време?

- Аз израснах в семейство от средната класа, имах трима братя. Никога не сме заспивали гладни и имахме възможност да учим. Нямаше такова нещо като ваканции. По онова време хората или ходиха в провинцията, или в Буенос Айрес за почивка. А в столицата си бе приключение – имаше театри, галерии. За пръв път отидох в Мар дел Плата през 30-те. Пътят до там ми се стори не само ужасен, но и много дълъг - 400 километра. Като играч на „Бока” можех да си позволя да си купя кола. Аз обичам скоростите. Шофирах, докато станах на 80, но никога не натисках спирачките. Отнемаше ми 4 часа, за да стигна до Мар дел Плата. Естествено, тогава по пътищата няма толкова много коли на пътя.

- Имате невероятна памет. Как определяте мястото си в историята на световните футболни първенства?

- За мен е невероятно, че младите хора знаят кой съм. Когато бях във Франция, при мен дойдоха хора от Германия, Полша, Англия, Швейцария, само за да ме видят. Всички ми изпратиха писма, дори имаше и подаръци. Това са незабравими жестове, които ме карат да се чувствам щастлив. И всичко това е благодарение на футбола. Тук, в Ла Плата, всички ме знаят: стари приятели, младежи, деца… всички ме поздравяват на улицата. Направиха ме почетен гражданин. Сега когато съм стар, ми отдават повече внимание, отколкото преди. Изглежда все още съм важен!

По Си Би Ес и ФИФА.ком