Роберто Савиано. Снимка: личен сайт

Проклятието на земетресението не е само в тези минути, когато земята играе под краката ти, а и в това, което ще се случи после. Цели квартали трябва да бъдат сринати, сгради да се реставрират, хотели да се реконструират, ще дойдат пари, а с тях и възможностите не само да се затворят раните, но и да се отровят душите. Страхът на хората от Абруцо е реконструкциите да не породят безгранична спекулация, която да им се пробута като помощ.

Хората от Абруцо бяха спасени с непрестанна и неуморима работа - отрицание на всички твърдения за италианския мързел и безразличие към болката. Но цената, която трябва да плати областта, може да се окаже изключително висока. Ужасът от случилото се преди почти трийсет години в Ирпиния – прахосничество, корупция, политически и криминален монопол върху възстановяването – не може да намали страха на този, който знае какво е циментът и до какво водят парите, пристигнали не за развитие, а поради спешна неотложност.

Неща, които за тукашното население са трагедия, за други се превръщат в неизчерпаема мина за печалба, в рай на далаверата. Проектанти, земемери, инженери и архитекти ще нахлуят в Абруцо с помощта на един инструмент, който изглежда невинен, но точно с него започва инвазията на цимента: документите със заключенията за размера на щетите. През следващите дни те ще бъдат разпратени по техническите служби на общините в цял Абруцо. Стотици заключения, резултат от хиляди проверки. Който държи в ръцете си тези хартийки, ще знае добре, че има осигурена и щедро заплатена работа, захранвана от система, която просто не можем да си представим.

„На практика, колкото по-голяма е констатираната щета, толкова по-сериозна е печалбата” – ми казва Антонело Капорале. Пристигнах с него в Абруцо, той е журналист, преживял земетресението в Ирпиния, а гневът на човек, минал през подобно нещо, не се забравя лесно. За да разберем какво всъщност рискува Абруцо, трябва да тръгнем точно от там, от трусовете в едно градче близо до Еболи преди двадесет и девет години. „В Аулета – казва заместник-кметът Кармине Кокоца, – все още изплащаме онова земетресение. На всеки сто хиляди евро държавни субсидии техническите хонорари са двадесет и пет хиляди”.

През тази година в Аулета държавата даде нови суми за завършване на реконструкциите след земетресението – общо осемдесет милиона евро. „Моята община получи два милиона и половина. Ще ни трябват, за да поправим последните останали недовършени къщи, да приключим с ненаправените досега неща”. Трудно можем да си представим, че след двайсет и девет години все още идват пари за възстановяване на щетите, но това е, което отива при техническите консултанти – двайсет и пет процента от субсидиите.

Тези проценти се получават, като се пресметнат професионалните тарифи и разбира се, всичко се прави съгласно закона. Стойността на проектирането, ръководството на строителните дейности, оскъпяването заради подсигурителни работи, премиите. Сумите растат непрекъснато. Безброй посещения и проверки. Техникът прави заключение и подписва. Общината се грижи само да плаща.

Рискът при реконструкциите е точно този. Вещната оценка увеличава стойността на щетата, сумите растат, търговете раждат подизпълнители, започва цикълът на цимента, движението на земята ражда движение на булдозерите, възстановяването привлича гвардията на строителите подизпълнители в Италия – клановете.

Фамилиите на Камората, Коза Ностра и Ндрангетата винаги са присъствали тук. Не само защото в затворите на Абруцо лежат босовете на предприемачите от Камората. Рискът е именно в това, че в кризисни моменти тези организации започват да си разпределят най-сериозните дейности в Италия. Например – за Ндрангетата е Експото в Милано, а Камората става подизпълнител на възстановяването на Абруцо.

Единственото, което може да се направи, е да се създаде комисия, която е в състояние да контролира реконструкциите. Президентът на провинцията, Стефания Пецопане, и кметът на Акуила, Масимо Чаленте, са напълно ясни: „Ние искаме да бъдем контролирани, да има комисии за контрол”…

Тук рисковете за инфилтрация на криминални групи са много. Години наред клановете на Камората строят и инвестират. По странен парадокс на съдбата точно сградата, където са затворени по-голямата част от босовете, инвестирали в цимента, затворът на Акуила (там лежат около осемдесет, при строг режим), се е оказала с най-малко повреди, най-здрава.

Данните показват, че с течение на годините инвазията на Камората е огромна. През 2006 г. се разкри, че засадата, устроена на боса Витале, е била подготвена на масичка във Вила Роза, в Мартинсигуро, Абруцо. На 10 септември миналата година Диего Леон Монтоя Санчес, наркотрафикант, включен в списъка на десетте най-издирвани от ФБР, е имал база в Абруцо.

Никола дел Вилано, касиер на една криминално-предприемаческа организация на Загария от Казалпезена, многократно успява да избегне арестите. Убежището му се е намирало в Националния парк на Абруцо, оттам е можел да се придвижва свободно. Джанлука Бидониети се намираше в Абруцо по времето, когато майка му реши да даде показания.

Абруцо се превърна и във възлов център за трафика на отпадъци. Избран е от клановете заради множеството слабо населени райони и изоставени кариери. Разследването „Ебано”, направено от карабинерите, доказа, че в края на деветдесетте години тук са били изхвърлени около шейсет хиляди тона твърди градски отпадъци, дошли от Ломбардия. Всичко това е заровено в изоставени земи и кариери на Абруцо. Естествено, зад тази дейност стоят клановете на Камората.

До настоящия момент в Акуила няма сериозна инфилтрация на криминални организации точно защото отсъстват големите сделки и съответно – големите печалби. Но сега и тук се разкрива тази златна мина за предприемачеството. Засега солидарността е бариера срещу тази опасност. Издръжливата съпротива на хората е сместа, която обединява и доброволци, и местни граждани. Така е, когато ти остане само животът и нищо друго, разбираш привилегията на всяка глътка въздух. Точно това се опитват да ми обяснят и разкажат оцелелите.

Тишината в Акуила е плашеща. По обед евакуираният град е застинал. Никога не ми се е случвало да видя град в такова състояние. Опасен, пълен с прах. Почти всички първи етажи на къщите са с поне една разрушена стена. Предварителната ми представа за това земетресение беше съвсем различна. Мислех, че са разрушени само сградите в историческия център или поне само най-старите.

Не е така. Земните трусове са съсипали всичко. Трябваше да дойда тук. Веднага ми напомниха причината: „Сети ли се, че си акуилинец…” – казаха. Преди години Акуила бе един от първите градове, които ми дадоха почетно гражданство. Тук не забравят това и ми го напомнят като задължение: да проследя ставащото, да го разкажа. Да запазя спомена за него.

Спирам се пред Студентския дом. В това земетресение са загинали млади и възрастни. Тези които, докато са лежали в леглото, са видели как отгоре им пада таванът или пък са пропаднали в празното под тях, и онези, дето са се опитали да избягат по стълбите – най-крехките кости в тялото на една сграда.

Пожарникарите ме пускат да вляза в това, което е останало от градчето Онна. Провървя ми, познаха ме и ме прегърнаха. Покрити са с прах и мръсотия. Не обичат журналистите да си пъхат носовете навсякъде: „Като нищо после ще трябва и да ги издирвам, ако падне някой таван и ги затрупа” – ми казва един инженер от Рим, Джанлука, и ми прави подарък, за който всяко дете може да превърти – огненочервена метална каска.

Терминът „развалини” е прекалено употребяван, сякаш вече нищо не значи. Отбелязвам си това, което виждам в Молескина. Паднал на земята умивалник, фотокопирана книга, детска количка, но най-вече лампиони, лампиони, лампиони. Най-крехките предмети, които първи дават често вече ненужен сигнал за тревога.
Това е цял живот – спрял и разрушен. Водят ме пред къща, където е загинало момиченце.

Пожарникарите знаят всичко. „Виждаш ли там онази къща, беше хубава и изглеждаше солидна, стабилна, но се оказа, че е построена върху стари основи”. Трябвало е съвсем малко, за да бъде проверено… Пожарникарите ми разказват за невероятното достойнство на тези хора: „Никой не ни иска нищо. Сякаш на всички им стига това, че са останали живи. Едно старче ме помоли: „Би ли ми затворил прозореца, защото влиза прах”. Аз отидох и затворих прозореца, а къщата беше останала без покрив и без две от стените си. Мнозина тук още не са разбрали колко силно е било земетресението”.

Франко Арминио, един от най-важните поети в този край, най-добрият, разказал за земетресението и идващото след него, казва в едно свое стихотворение: „Двайсет и пет години след земетресението от мъртвите ще е останало малко. От живите – още по-малко”. Все още имаме време това да не се случи в Абруцо. Да не позволим спекулацията да победи така, както се е случвало винаги в миналото – това е истинската, конкретна почит към загиналите в земетресението, убити не от разлюляната земя, а от цимента.

Превод Таня Кольовска

* Италианският журналист Роберто Савиано е осъден на смърт от Камората за документалния си роман “Гомор”. Предлаганият откъс е от писаната в нелегалност и под охрана книга “Красотата и адът”, подготвена също от ИК Ера.

Виж повече в блога Книжен Ъгъл