В една от най-недвусмислените декларации за намеренията на САЩ към Иран министърът на отбраната Робърт Гейтс се спря на присъщата за войната непредсказуемост при посещението си в Ирак през декември. Ако САЩ са научили нещо от последните шест години в Ирак, каза той, то е именно това. Гейтс отбеляза, че един военен удар единствено би забавил ядрената програма на Иран с “две-три години” и че допълнителните значителни санкции са най-добрият от редица лоши варианти.

Ако Гейтс все още е на това мнение, съобщението от неделя, че американското правителство ускорява разполагането на съоръжения за противоракетна отбрана в поне четири арабски държави и кораби край бреговете на Иран, трябва да се възприемат не като подготовка за война, а за по-тежки санкции. За съжаление всяко струпване на американски войски в Персийския залив по начало е непредсказуемо.

Гледана откъм Иран, заплахата за разполагане на противоракетни системи може да бъде само лоша новина. В събота двамата победени кандидати Мир Хосейн Мусави и Мехди Каруби призоваха за масов протест на 11 февруари - годишнината от Ислямската революция, въпреки обесването на двама дисиденти миналата седмица и предупрежденията на Гвардейците на ислямската революция, че протестът ще бъде смазан. Не знаем колко е дълбок разколът в иранския режим, но след всяка масова демонстрация и последвалите държавни репресии той се задълбочава по малко.

Иранският режим обяснява засилващото се вътрешно недоволство срещу него и срещу страната като цяло с дейността на чуждестранните сили. Неотдавна той обвини германски дипломати, обвини също Индия, че се меси в Белуджистан; Великобритания и САЩ са в списъка на недоброжелателите за вечни времена, а сега вече има и списък с 60 “подривни” международни организации, сред които Би Би Си, обвинени в заговорничене срещу иранската държава. По какъв начин ракетите “Пейтриът” и оборудваните с ракетни системи “Иджис” кораби могат да възпрат един режим, който жадува за възможност да сложи окончателен край на продължаващите с месеци политически вълнения? Те направо ги насърчават да обявят законната политическа опозиция за вътрешен враг.

Обама дава сигнал, че е на път да прибере ръката, която протегна на Техеран, след като предложението за обогатяване на уран извън територията на Иран беше отхвърлено. В действителност преговорите бяха твърде тясно фокусирани и им беше дадено твърде малко време - месеци - в сравнение с годините, през които санкциите действаха, без да доведат до особен успех. Вместо да задълбочи разногласията между прагматиците и идеолозите в управляващия елит в Иран, Обама може би неволно ги сплотява. Той се връща към политиката, която неговият предшественик Джордж Буш следваше по отношение на Иран и далеч не е ясно дали резултатът ще бъде различен. Китай и Русия няма да го последват по този път.

По БТА