Момче седи сред развалините на дома си в Хаити. Снимка: джинюз

Надя Герие е седнала върху парче брезент в Сите Солей - бедно, изпълнено с насилие предградие на хаитянската столица Порт-о-Пренс. Тя бавно забърква с ръце смес от почва, масло, сол и вода, от която ще прави питки от кал. Загребва от тестото с лъжица и го оформя с ръце. Поставя кръглите питки една след друга в редици върху брезента на слънцето. “Слънцето ще ги изсуши. След това ще са чисти”, казва племенникът на жената Фуми Рикардо, на 26 години.

Яденето на питки от кал е хаитянска традиция дълго преди разрушителното земетресение, от което се предполага, че са загинали 200 хиляди души и 600 хиляди останаха без покрив на 12 декември. “Много бременни жени ги ядат, защото се смята, че са много богати на хранителни вещества”, казва пред ДПА Михаел Кюн, директор на германската организация “Помощ за света” (Weltungerhilfe). Сега, разбира се, това е и поради глад, но би било преувеличено да се каже, че хората са принудени да ги ядат, защото в Хаити има глад.” Кюн е опитал питките. “Не мога да ги препоръчам за ядене, разбира се. Но те не са израз на бедност, те са част от местната култура”, подчертава той.

За 36-годишната Герие, майка на 6 деца, замесването на тези питки е начин на живот. Тя става в четири часа сутринта и ги приготвя до три следобед. “Правя по 100-150 всеки ден”, казва тя, без да се откъсва от работата си и без да вдигне глава. Всяка питка се продава по пет гурда (13 цента). Минават съседи и гледат към Герие, докато тя работи. “Аз не ги харесвам”, признава племенникът й. Но Рикардо казва, че са “богати на хранителни вещества”. “Ако хората нямат какво да ядат, стават”, добавя той. Герие прави питките, седнала пред малката си барака. Децата й надничат през вратата, докато тя меси, а някои съседи минават точно през мястото, където ще слага питките.

Питките от кал са част от ежедневието в Сите Солей - точно както мръсотията, насилието и пренаселеността. Според Кюн подобряването на хранителните стандарти в Хаити, най-бедната страна в Западното полукълбо, ще изисква увеличаване на производството на хранителни продукти в страната и по-справедливото им разпределяне. “Трябва да има политика, даваща възможност на хората да купуват местни храни, вместо да се внася”, отбелязва той. Кюн не е чак толкова потресен от питките от кал. “Спомням си, че в Германия, когато на майка ми й падаше косата, ядеше нещо, наречено “Kieselerde” (кремък), който съдържа много минерали.

По БТА