Обвиняват Реал, че купува футболисти не за да играят заедно, а за да изглеждат добре в следващата рекламна кампания. Снимка: зимбио

В наши дни телевизията се превърнала в творец на футбола. В зависимост от гледната ви точка тя или носи огромно богатство на английските клубове, превръщайки Висшата лига в една от водещите в света, или разпределя средствата толкова несправедливо, че превръща борбата за титлата в съперничество между едни и същи отбори. За добро или лошо, телевизията определя финансовото състояние на клубовете и диктува ритъма на футболната седмица.

Всичко това е ясно на всички, но малцина се замислят, че телевизията може би определя дори начина на игра, като в много малко случаи прави футбола по-интересен и смислен. Може би ви звучи налудничаво, но когато двама от най-големите умове във футбола – Хорхе Валдано и Ариго Саки, са на едно мнение, си заслужава да чуете аргументите им.

Как бе убита паузата за размисъл

Откакто футболът съществува, има оплакванията, че е твърде бърз. Още през 50-те австрийският журналист Вили Майсъл говори за „фетишизация на скоростта”. Много вероятно е обаче играта да стане още по-бърза. Преди време Роберто Манчини заяви на една пресконференция: „Тактически играчите няма накъде да се развиват, те са достигнали лимита си, но границите на физическите им възможности все още са твърде далеч”.

За Валдано въпросът за скоростта не опира само до подобрено хранене или физическа кондиция. „Чух как треньорът на боксьора Карлос Монзон – Амилкар Бруса, обясняваше поведението на състезателя си по време на мач. Той твърдеше, че най-важното е да се нанасят удари, без значи къде ще се пласират. Това е така, защото телевизията се нуждае от екшън, разказва Валдано. Същото се случва и с футбола. Играта стана по-интензивна, отколкото трябва. В Южна Америка често говорим за паузата във футбола – за момента, в който се мисли, преди да се развие дадена атака. Това е основна част от играта. Дори в музиката има паузи, в които напрежението спада. Проблемът е, че всичко това не съответства на езика на телевизията. Когато скоростта на даден мач се убие, някои хора просто сменят канала. С други думи, играта става все по-бърза, просто защото телевизията го изисква”.

Някои ще кажат, че Валдано е романтик, който с носталгия си спомня за паузите в играта, но може би има резон в казаното. Вероятно изводите, които прави, не би трябвало да са толкова директни. Съгласете се обаче, че телевизионните коментатори внушават на зрителите, че по-бавната игра е скучна, докато безумното бягане и убийствените шпагати са хвалени като символ на най-силната лига в света.

Помните ли Сони Пайк?

Попитайте който да е как би описал третия гол за Англия срещу Холандия на Евро 1996 и всеки ще ви каже как вместо сам да реши мача, Теди Шерингам алтруистично е подал на Алън Шиърър, който с премерен шут праща топката в горния ъгъл на вратата на Едвин ван дер Сар. Това е така, но тази атака не започна от Шерингам и бе невероятна в своята цялост, а не само във финалната си фаза. Тя започна от Тони Адамс, мина през Пол Гаскойн, Дарън Андертън, Стив Макманаман и още веднъж през Гаскойн, преди топката да се озове в Шерингам. Идеята е, че всяко от тези движения бе брилянтно, а пасът на Макманаман към Газа бе технически по-труден, отколкото този на Шерингам към Шиърър. Всичко това обаче се забравя, защото телевизията има навика да се фокусира само върху последния удар. Това е естествено и разбираемо – все пак режисьорите имат само няколко секунди на разположение преди следващата ситуация. Само че цялата атака, в която дори има т. нар. от Валдано „пауза за размисъл” – ето това е смисълът на играта. Останалото е гола
статистика.

По-увреждащ обаче е навикът на телевизията да акцентира върху уменията: било то танцувалните стъпки на Кристиано Роналдо или пируетите на Зинедин Зидан. Те са хубави и красиви, но не носят нищо, ако са самоцелни и не са в полза на отбора. Проблемът идва от това, че все повече играчи знаят как да правят финтове и да жонглират с топката, но не ги е грижа за тактическите указания. Фокусирането върху финтовете нищо чудно да произведе поколение от надути жонгльори, които не са способни да дадат решителния извеждащ пас или да спринтират, когато е нужно. Всички момчета вероятно трябва да помнят какво се случи със Сони Пайк, който подписа с Аякс през 1996 година, когато бе едва на седем. Той бе харесан от серия видеоклипове, в които показва майсторство с топката, но никога не бе играл истински футболен мач. Днес никой не си спомня за него.

Звездоманията

Ариго Саки твърди, че тактиката във футбола не се е развила много, откакто той спечели два пъти поред Шампионската лига с Милан през 1989 и 1990 година. По неговите думи това не само е забележително, но и тревожно. Може би не е точно така, тъй като оттогава 4-2-3-1 доби голяма популярност, 3-5-2 вече е на път да изчезне, а схемата с фалшива 9-ка или без нападател доказва своята жизненост. Саки обаче е прав в едно със сигурност – никой вече не отделя такова внимание на схемите.

Преди 20-ина години Саки и Валери Лобановски изискваха от играчите подчинение на нуждите на колектива. Това костваше на футболистите дълги и скучни часове на тренировъчното игрище, преди да научат как да се жертват в името на отбора, вършейки черната работа. Вероятно на Лобановски в Динамо Киев му е помогнала и тогавашната идеология, докато на Саки му е било по-трудно поне в началото да убеди Марко ван Бастен и Рууд Гулит да потиснат егото си.

Изглежда логично увеличеният обем информация оттогава насам да бе довел до още по-изтънчени схеми на игра, но не е така. Причината за това са две. Първо, нарасналият брой мачове, станал факт с разширяването на Шампионската лига, доведе до необходимостта от ротация; второ, футболистите вече знаят колко са важни, искат това да се отразява на контрактите им и същевременно ги кара да забравят тактическите указания на своя треньор. Разбира се, телевизията има пръст и в двете направления.

Ротацията означава, че футболистите вече не се разбират помежду си така, както бе преди 20-ина години. Тогава съставите имаха един и същ вид, най-много една-две промени да се правеха сред титулярите. Много по-лесно е 11 души да постигнат разбирателство, отколкото 15, 20 или 25. Системата става ефективна едва след месеци интензивни тренировки – ето така Лобановски и Саки успяха да триумфират на международната сцена.

Но не това е основният проблем днес. Според Саки всичко тръгва от знаменитостите с огромно его и от дадената им свобода да обикалят нощните заведения. „Днешният футбол е умение да се управляват различни индивидуалности. Колективът е поставен в сянката на отделните звезди. Това е знак за слабост”, казва италианецът.

Според него това е било фундаменталната грешка на „галактическата” политика на Реал Мадрид, част от която бе и самият той от декември 2004 до декември 2005 г. „Не е имало проект, ставаше въпрос само за експлоатиране на звезди. Ние знаехме, че Зидан, Раул и Фиго не се връщат назад. Ето защо поставихме пред защитната четворка футболист, който да разбива атаките на противника. Това обаче е реакционен футбол, той не развива качествата на играчите. А точно това е смисълът на тактиката – да увеличи силата на отбора въз основа качествата на отделните футболисти. За мен плеймейкър е този, който изнася топката. Клод Макелеле не бе такъв. Той нямаше идеи как да го прави, макар че иначе бе невероятен в отнемането на топката. Днес всичко се върши от тесни специалисти. Дали футболът все още е хармонична и колективна игра? Едва ли. Важното е да събереш „X” на брой талантливи футболисти и балансираш отбора с „Y” тесни специалисти”, твърди Саки.

Още е рано да се каже дали втората галактическа ера в „Реал” (Мадрид) ще повтори пътя на първата. Сигурно е обаче, че всеки успех на този отбор няма да е резултат от гениален тактически план, а от проблясъка на отделен талант. Ето това натъжава Саки най-много. Понякога хората имат чувството, че Реал не купува футболисти, за да играят заедно, а за да изглеждат добре в следващата рекламна кампания. Това вероятно е и разкривено отражение на света, които се движи от парите, но има и нещо позитивно: докато богатите клубове плащат за звезди, по-малките също имат своя шанс, ако залагат на колективната игра.

Едва ли някога ще дойде време, в което блясъкът на славата да остане в сянката на схемите. Саки изглежда е прав. Футболът се развива по много начини, но що се отнася до системи и тактика, до саможертвата на егото заради колектива, то неговият „Милан” е крайната точка на еволюцията. Нека не забравяме никога, че за спирането на растежа своята вина носи и телевизията.

По в. Гардиън