Бай Христо Макрика, животновъд от съседното с. Българска поляна, един от първите очевидци на касапницата. Снимки: Иван Атанасов

Който смята, че психарските убийства, когато някой превърта и убива десетина души колеги, са патент на американците, греши. В това отношение социалистическа България не отстъпва и дори води на Запада. Но по времето на комунизма няма свободни медии да съобщават за такива случаи и те се разказват от уста на уста като легенда. Един от най-коментираните е убийството на няколко души в студентските общежития в София. Подобни случаи има в казармите по онова време, останали скрити от обществото. Най-голямата касапница става в поделение в далечната провинция, поради което остава по-малко известна. Чак днес за пръв път e-vestnik разкрива подробности от кървавия инцидент.

В далечната 1967 година на погребите на “Голямата звезда”, на 30 км от Харманли и на 20 от Тополовград, премръзнал на пост войник в яда си застрелва с автомат “Калашников” почти от упор, в караулното помещение, 14 свои колеги, седем от които умират веднага, другите оцеляват по чудо. Част от простреляните е можело да бъдат спасени, ако не са били неадекватните мерки на военните, които не допуснали лекарски екип веднага.

Денят 19 декември 1967 година е снежен. Започналият да вали още през нощта сняг не спира през целия ден, трупа непрекъснато, все повече и повече. Същия ден в близкото село Черепово прожектират съветски филм със сюжет от Втората световна война. Гледат го осем от войниците, охраняващи военните погреби под “Голямата звезда”.
В съседното село Българска поляна в къщата на Ангел Кларнетиста е шумно и многолюдно, на първия етаж се намира местната сладкарница.

В Тополовградската болница вървят обичайните прегледи. За нощно дежурство се стягат младата медицинска сестра Станка Андонова, шофьорът на линейка Никола Василев - Кольо Гърчето. Той даже отива и малко по-рано, за да провери автомобила, защото никой не може да каже накъде ще се наложи да пътува през снежната нощ. За дежурство се стяга и тогавашния главен лекар на болницата д-р Чаушев.

Караулното помещение, в което е станало убийството днес е полуразрушено. Снимки: Иван Атанасов

Около 19 часа хората в къщата на Ангел Кларнетиста чуват викове ”Помощ, избиха ни!” и излизат да видят какво става. Пред вратата стои войниче, без шинел, цялото треперещо и непрекъснато повтаря: “Избиха ни, избиха ни, помощ”, стискайки автомата в ръце, не чувстващ ни студ, ни каквото и да е. Не може да обясни къде и какво точно е станало. Понеже и то и другарите му редовно идвали да си купуват разни неща от сладкарницата, хората вече разбрали че момчето е от охраната на погребите и че нещо страшно е станало там, имало е стрелба, убити, ранени. Момчето е в шок, леко ранен е и по чудо е успял да се измъкне от касапницата. Обаждат се в болницата и МВР в Тополовград. След това се вдигат ловната дружинка на селото и доброволният отряд и тръгват към погребите.

Какво е станало в Тополовград разказват шофьорът на болницата Никола Василев и медицинската сестра Станка Андонова – двама от основните действащи лица  в тогавашната нощ.

“Беше студен и снежен зимен ден. Отивахме на смяна – тя започваше в 7 часа вечерта. Мина визитацията и някъде около 19.30 – 20 часа се обадиха от село Българска поляна, че е станала стрелба на погребите на „Голямата звезда” и има убити и ранени, обаче никой не може да каже какво точно е станало – нападение ли е, диверсия или нещо друго. Главния лекар д-р Чаушев беше дежурен и нареди да сформираме група и подготвим всичко необходимо за първа помощ и то в по големи количества, защото не знаем какво е станало и какво ще заварим.”

Групата е докторът, медицинската сестра Станка Андонова и шофьорът на линейката “УАЗ” Никола Василев.
„Преди да тръгнем се обадихме на поделението на Вишеград, на заставата в Радовец и на полка в Симеоновград (тогава все още Марица). От там ни разпоредиха да не отиваме, тъй като охраната на погребите била тяхна, освен това била военна работа и те веднага щели да потеглят за Звездата с техника. Ние си останахме в пълна готовност в Тополовград…”

Христо Макрика от село Българска поляна разказва плачейки:
„Вечерта ми се обади Слави доктора - “Ставай, вика, военните се изтрепали”. Димитър Ангелов запали газката и заедно с Крути Златев, Иван Йочев тръгнахме нататък. Спряхме на високото, там имаше един войник с автомат, който не ни пускаше и ние не знаехме какво става. След малко дойде линейката.”

След два часа военните от Марица (сега Симеоновград) се обадили на медицинските лица да тръгват, тъй като те закъсали с техниката по пътя – не могли да пробият снега.

Разказва медицинската сестра Станка Андонова: “Ние потеглихме, даже бяхме сложили в колата и ловната пушка на доктора заедно с пълния патрондаш, така за всеки случай – не знаем точно какво е станало и от какво ще имаме, не дай си Боже, нужда. Именно заради това забавяне тогава 2-3 от момчетата си отидоха ей така, не защото бяха ранени тежко, а от кръвозагуба.”

Медицинската сестра Станка Андонова днес. Снимки: Иван Атанасов

Медицинските лица тръгнали по пътя за Вишеград, където също има погреби, а те не знаели за кои става дума. Снегът бил голям, но уазката била нова. На едно място им изскочила сърничка и те спрели да не я блъснат.

Шофьорът Никола Василев:
„На първите погреби тихо - няма нищо и никой. Продължихме към тези на Голямата звезда и там сварихме 50-100 човека от селото, които стояха на разстояние от бариерата към погребите. Спряхме и хората ни викат да не отиваме по-нататък, защото войникът ще ни простреля - този, който стоеше пред бариерата, а това бе същото момче, което се бе спасило, съобщило в селото, върнало се и застанало на пост пред бариерата и не пуща никой навътре, явно още в шок. Пуснахме прожектора на покрива на колата, доктора и сестрата с бели престилки и аз с чантата  полека се придвижвахме към него и му обясняваме, кои сме, че идваме да оказваме помощ, непрекъснато и спокойно му говорехме, и лека полека се доближихме до него, но той пак държи автомата насочен към нас. Никола Василев продължава: “В този момент аз сложих санитарната чанта пред гърдите и съвсем се доближих да момчето, каквото става да става – идваме все пак помощ да окажем. То малко се поуспокои и ни пусна нас тримата да влезем”.

Бай Христо Макрика разказва: “Взехме автомата на войника, защото не знаехме кой е стрелял. Даде ни го доброволно. Тогава тръгнахме към караулното – вървяхме на по 20 метра разстояние, за да не може да ни застреля някой накуп. Отидохме до прозореца и отвътре чух скимтене. Д-р Чаушев и медицинската сестра започнаха да дават първа помощ на живите и да ги карат към линейката. След малко дойде и милицията, а след това и военните. Наблизо видях един хвърлен изпразнен пълнител на земята.”

Шофьорът Никола Василев: “Наближихме към караулното помещение, което беше заедно със спалното. Гледам на снега нещо се чернее отпред и викам на другите това мина ли е, бомба ли – разсъждаваме на глас. Към този момент все още никой от тези, които сме отвън, не знае кой е стрелял, какво е станало. Отвътре чухме глас на едно от останалите по чудо живи, ранени, но живи момчета , че няма мина, а че техен другар ги е прострелял. Чувайки този глас и виковете за помощ, аз се хвърлих през прозореца и влезнах вътре. Забравих и предпазливост и всичко, а там тъмно, не се вижда нищо – няма ток, всичко изпотрошено. Същото това момче, което се обади като наближихме и което се оказа със два счупени крака, ми даваше наставления къде е лампата, кибрита,  печката, свещите, за да мога да дам светлина.”

Шофьорът на линейката Никола Василев. Снимки: Иван Атанасов

Сестрата Станка Андонова: “Влязохме вътре и не можем да видим и разберем къде стъпваме, само усещаме, че стъпваме по човешки тела – трупове. Чак като Кольо запали лампата и като ни привикнаха очите можахме да видим ужасната картина. Нямаше време за мислене, заехме се да помагаме на живите, които молеха за помощ”.

Шофьорът Никола: “Запалихме лампата и свещите и какво да гледаш – ужас. Началникът на караула старшина-школникът както полегнал на едно диванче, така и останал. Всичко около него - надупчено от куршуми, но той улучен в главата само от един, а ръката му на пистолета. Явно се е опитвал да го извади при първите изстрели, но не е успял. В спалното по наровете, по земята в различни пози убити или умрели от раните войничета. На едно от тях в коридорчето просто му бе отнесена половината глава, няма мозък, няма нищо – празен  като чаша остатък от череп. Докторът и Станка превързаха и помогнаха на ранените, помагах и аз да ги подготвим за транспортиране да болницата. Горе долу придобихме представа как е станала цялата трагедия от това което ни казаха оцелелите, доколкото можеха в това шоково състояние в което са изпаднали”.

Случката допълват и хора из селата наоколо. През деня повечето от войниците са ходили на кино в Черепово, където са гледали съветски военен филм и като са се върнали, почнали да празнуват Никулден, по нов стил на 19 декември. Този, който ги е прострелял, е бил на пост – млад войник със същото име, а в казармата деленето на млади и стари беше едно от най-лошите неща. Забавили са се да го сменят, а той, афектиран и премръзнал, едвам издържал (това впоследствие е и обяснявал, когато са го заловили и разпитвали). В един момент подчасият, който също е бил в караулното помещение, бил пратен от старшина школника, който е началник караул, да го повика, но не да го сменят, а само да го повика. Влизайки в помещението със зареден автомат, младият войник насочва автомата и първо застрелва в гръб подчасия и после започва наред. Като изпразва единия автомат, взема друг зареден от пирамидата. Продължава да стреля докато е сметнал, че вече няма живи, което и твърдял, когато са го заловили. Думите които са чули от него били: ”Ваш’та мама сега ми паднахте”. След това грабва два автомата и изчезва, вероятно мислейки да мине границата.

Телената мрежа на погребите стои още, дори има охрана на полуразрушените сгради. Снимки: Иван Атанасов

Сестрата Станка. “Някъде вече към 4 часа сутринта, когато бяхме спасили това, което успяхме, и ги натоварихме на линейката, пристигнаха и от полка в Марица – много войници и командири, успели да пробият снега и да дойдат. Като видяха какво е положението, войничетата се разплакаха. Чак тогава и ние се разплакахме. Момчетата викаха “Дайте ни го, дайте ни го, жив ще го разкъсаме”. Да но него го няма, на другия ден го хванаха, но какво стана с него – убиха ли го, съдиха ли го, не знаем. Тогава по тези неща много-много и не се говореше. Спомняме си, че от поделението се упрекваха, че не са ни разрешили да дойдем по-рано, да спасим още някой”.

Убиецът избягал покрай две цистерни, качил се на тях и излязъл през оградата. На снега нарисувал един автомат, спомня си бай Христо. Заловен е на другия ден сутринта в една кравеферма край с. Младиново от двамата гледачи на животните. Призори при гледачите отива премръзнал и уморен войник, като им разправя, че гонят избягал негов колега. Те му дават топло мляко да пие и той уморен задрямва край печката.

Единия от животновъдите отива да селото да вземе хляб и други неща и там научава за станалото горе на Звездата и разбира за подадения сигнал до кметствата наоколо да внимават за въоръжен и опасен войник – беглец. Не казва на никого, а се връща обратно във фермата, извиква другаря си, обяснява му какво е положението и двамата издебват задрямалия и отпуснал се убиец, хвърлят се отгоре му и го завързват докато се обадят в кметството и дойдат военните да го приберат. Думите му към тях били: ”Ваш’та мама, трябваше и вас да застрелям”.

Ранените са закарани в Тополовград в болницата и от там са се обадили до Пловдив и София за хеликоптер”.

Шофьорът Никола: “Аз отидох на стадиона и запалих огньове в четирите му краища за ориентация, каквито бяха инструкциите. Вдигнаха с хеликоптера някои от момчетата, две останаха при нас, като след няколко дена и тях вдигнаха нагоре за лечение. И до ден днешен не знам какво стана с тези войничета, а и никой не ни потърси и тогава, и досега, да попита как сме го преживели и как сме. И сега, когато ме попитат за този случай, всичко ми е пред очите, все едно е станало сега и аз съм там”.

Сестрата Станка: “Никой от нас тогава не се сети да вземе имена и адреси на тези момчета, да разберем какво е станало с тях по нататък. Спомням си, че в очите им тогава имаше само страх и ужас и не бяха способни на нормално поведение. Едва ли животът им е бил лек и нормален след такова нещо. Аз самата тогава 10-ина дни бях обрината цялата и се чудех от какво е, докато д-р Маргаритов ми каза един ден - това е от изживения стрес и ще мине, но преживяното няма да забравиш докато си жива. Което си е така”.

Вълчо Янакиев. Снимки: Иван Атанасов

От разказа на капитан Вълчо Янакиев, който по това време е бил служител на Държавна сигурност се изясняват още подробности. Той твърди, че е отишъл втори на мястото на инцидента, а преди него там е бил началникът на милицията от Тополовград. Вълчо Янакиев разказва: “Когато влязохме видяхме едно хубаво момче, застреляно в съня му с единичен изстрел в главата от 20-30 см., имаше нагар по лицето. Подът бе целия в кръв. Буквално стъпвахме по кръв. В спалното леглата бяха на два етажа. Оцелелите бяха успели да скочат долу и да се скрият под леглата. Преди да избяга, убиецът беше скъсал всички кабели. Беше наблюдавал първите, които идват, и ги държал на мушка. При разпита казал: “Ако исках, можех да избия и други, но нямах мъст към тях. Само тези, които ме тормозеха.”

Тръгнал към границата без да познава обстановката. Вижда стопанския двор край село Младиново, близо до границата с Турция, влиза и се свива в сеното. На сутринта краварите с вили затискат автомата му. В това време той се събужда, но не може да реагира. Тези хора са били инструктирани, като всички край границата. Момчето е било буйно, софиянче. Войникът е бил постоянно на пост, а когато почивал, го пращали до селото да им купува бисквити и други неща. Въобще много го тормозели. В пълно нарушение на устава за командир на караула изпращат старшина-школник, вместо офицер.”
Равносметката от цялата тази трагедия е 7 убити и умрели от раните и 7, заедно с убиеца, оцелели. Седем зачернени семейства и седем помрачени човешки живота, защото такова нещо не остава без последствия, докато е жив човек. По непотвърдени данни превъртелият войник, избил наборите си, е 47-и или 48-и набор, от с. Габра, софийско. Убиецът вероятно е осъден на смърт и разстрелян, но никой не знае съдбата му, както и на оцелелите.