Цветан Тодоров. Снимка: Фламарион

“Страхът от варварите” е новата книга на Цветан Тодоров, големия философ, литературовед, лингвист, семиотик, който живее и работи във Франция. Емигрирал е през 1963 г. Книгите му са издавани на няколко езика, чете лекции в някои от най-престижните университети в Европа и САЩ. Носител е на престижната награда “Принцът на Астурия” за обществени науки за 2008 г. Предлагаме откъс от книгата (ИК Изток-Запад).

Война между световете

Хънтингтън твърди, че благоденствието на западните хора, тоест на североамериканците и западноевропейците, е застрашено и той предлага лек за това зло. Две фрази от началото на книгата резюмират неговата теза. Първата звучи като констатация: (…) най-опасните вражди възникват около разломите между основните цивилизации в света. Втората има характер на препоръка: Оцеляването на Запада зависи от преутвърждаването на западната идентичност на американците (…) и от способността им да се обединят (с другите западни страни), за да я съхранят пред лицето на предизвикателствата на незападните общества. Цивилизациите се сблъскват, изправени сме пред смъртна опасност и трябва да се защитаваме. Казано е просто и ясно: разбираме защо подобна теза е толкова привлекателна. Ала привлекателното не е обезателно истинно. Нима съвременният свят е толкова простичък, колкото ни го описва Хънтингтън?

Изходната точка в анализа, предлаган от книгата, е падането на Берлинската стена. (…) Занапред, диагностицира Хънтингтън, вече се сблъскват не идеологически или политически блокове, а културни ареали, групи страни, принадлежащи към една и съща цивилизация. Според автора въпросните групи били осем на брой: китайската цивилизация, японската, индуската, мюсюлманската, православната, западната, латиноамериканската и – потенциално – африканската. Връзката между тези цивилизации е на съперничество, водещо неизбежно до сблъсък; следователно, за нас, западняците, най-голямата опасност идва от другите цивилизации. По-конкретно, заплахата се олицетворява най-вече от две цивилизации, представени от Китай и от исляма.

Първата неубедителност, която бие тук на очи, са самите „цивилизации”. Хънтингтън използва думата в множествено число в смисъл на „големи култури”, протичащи в пространството и/или във времето. Ала само като чете човек това изброяване на осемте групи, става ясно, че авторът сменя критериите: ту религиозен, ту езиков, ту географски. В този смисъл въпросните цивилизации не образуват стройна система: някои са просто една голяма страна, други включват твърде разнородно население. Общият знаменател за над един милиард мюсюлмани например, а именно позоваването на една и съща свещена книга, очевидно не е достатъчно условие за единството на тази „цивилизация”, която се простира от Индонезия до Сенегал. Пък и през многовековната си история и самият ислям не е бил тълкуван еднакво – нито в различните духовни школи, нито на отделните територии.

Характеристиките на всяка цивилизация, както току-що видяхме по отношение на „западната”, имат твърде различни статуси: едни са чисто културни, други са свързани с определени ценности, едни са специфични, други са общовалидни. Освен това Хънтингтън подхожда, сякаш може да се посочи веднъж завинаги твърдото ядро, есенцията на всяка цивилизация, на които тя има свещения дълг никога да не изневерява; открай време съществуват един и същ брой цивилизации. Всъщност, достатъчно е да хвърлим бегъл поглед върху световната история, за да се убедим, че това съвсем не е така: западната цивилизация, ако приемем, че подобно обобщение има някакъв смисъл, е претърпяла дълбоки преобразования между началото на първото хилядолетие, на второто и на третото. Известно е също, че представата, която тя решава да дава за себе си, е плод на сериозни борби между групите на влияние, както и на компромиси, които с поколенията се променят.

Живите култури се променят непрекъснато. Нещо повече, всеки индивид носи в себе си множество култури. Това мирно съжителство и взаимодействията, които поражда, се наблюдават и в областта на културите. В своята близост те взаимно си влияят, заимстват черти и пораждат хибридни форми, които няколко века по-късно изглеждат като най-автентичните черти на всяка от тях. Християнството, което намира най-благодатна почва в Европа, идва от Близкия изток. Така и будизмът, зародил се в Индия, ще има най-силно влияние в страните от Индокитайския полуостров, в Китай и Япония. Но според Хънтингтън тези заемки и кръстоски не засягат в дълбочина самобитността на отделната цивилизация. Може би под влияние на Освалд Шпенглер и неговите тъжби за „залеза на Запада”, авторът на Сблъсъкът на цивилизациите си представя културите като живи същества: раждат се, процъфтяват, а накрая рухват като немощни старци. Те приличат в още по-голяма степен на индивидите, както ги представя крайната индивидуалистична психология: самозадоволяващи се личности, които мислят само как да се освободят от всяка зависимост и да разширят сферата си на господство.

Хънгтингтъновото описание на срещата между култури, изглежда, следва един войнски модел, може би несъзнателен, при всички случаи предхождащ неговото емпирично изследване: подобно на млади бойци, всеки от които е убеден в своето превъзходство, културите се сблъскват, докато едната победи, а другата загине. На този антропоморфизъм може да се противопостави друг, като се запитаме дали пък моделът на съвкуплението не подхожда по-добре за описание на срещата между две култури. Те се държат не като двама млади мъжкари, готови на всичко, за да победят, а по-скоро като мъж и жена, които се сближават и „сливат”, давайки живот на потомство; това потомство носи черти и на единия, и на другия. Обичайната среща на култури не произвежда сблъсък, конфликт, война, а, както казахме, взаимодействие, заемки, кръстоски. (…)

Религията, пише Хънгтингтън, е основната определяща характеристика на всяка цивилизация, тя е най-дълбокото различие, което може да съществува между хората. Ето защо религиозните войни са най-голямата заплаха в днешния свят и нейното огнище може да се посочи много точно – кървавите граници на исляма.

Редица други коментатори последваха Хънтингтън и обявиха, че ислямът е започнал война срещу Запада. (…) Тази теза буди редица възражения. Ще отбележим първо, че, ако наистина става дума за религиозна или идеологическа война, то това би било голяма новост в световната история на войните. Преди войните винаги са били водени главно по политически, икономически, териториални, демографски причини. Хитлер започва Втората световна война, за да си осигури господство над Европа и нейните ресурси, а не за да премахне някаква вражеска идеология; същото се отнася и за Япония, която напада и окупира Китай. Това още по-ясно се вижда по време на Първата световна война или, като се върнем по-назад във времето, по време на Френско-Пруската война, или на Наполеоновите войни, или на Трийсетгодишната война… Дори кръстоносните походи, най-типичен пример за религиозна война, далеч не са имали за единствена цел освобождението на Йерусалим: в това може би вярват мобилизираните войници, но едва ли нещата стоят така за онези, които ги пращат да воюват. Известно е днес, че тези военни експедиции са част от замисъла за възвръщане на изгубени навремето земи в полза на мюсюлманите (Омеядите в Испания и в Северна Африка, турците в Мала Азия) и че те са били подклаждани от предполагаемите баснословни богатства на Ориента.

Когато избухват религиозни войни, това става в рамките на една страна, а не между отделни държави. Религията е виновна – наред с други – за много насилия (например сред християните: гонене на еретиците, лов на вещици, преследване на евреите), но за малко войни. За да се наложи, тя има нужда да се опре на светска сила и на закони, а във военно време законите не действат. (…) От друга страна, идеята за глобална война между исляма и нечестивия Запад подхожда добре на изявленията на джихадистките главатари, които така набират нови привърженици. (…) Ала подобни изявления не доказват, че религиозните обяснения на конфликтите са верни. Всъщност самият факт, че обслужват пропагандата на тези главатари ги прави вече съмнителни. Теорията за сблъсъка на цивилизациите се възприема от всички онези, които имат интерес да представят сложния свят като конфронтация между прости и хомогенни единици: Запада и Изтока, „свободния свят” и исляма. (…)

Ролята на идеологията или на религията не е за подценяване, но тя не е достатъчна да предизвика религиозна или идеологическа война. Във война влизат не културите, нито религиите, а политическите единици: държави, организации, партии.

Превод Владимир Атанасов. Под редакцията на Стоян Атанасов

Виж оше в блога Книжен ъгъл