Д-р Пламен Димитров. Снимки: авторката.

През последните двайсет години, наред с всички икономически и социални промени, в обществото се случи и нещо, което медиите често игнорират като маловажно – хората спряха да четат книги. В началото на деветдесетте успешните заглавия са били отпечатвани в 100-хилядни тиражи, докато днес за голям тираж се считат едва 2000 бройки. За много българи четенето на книги се е превърнало в отживелица, а за голяма част от по-младото поколение то е загуба на време или напълно непонятно преживяване. Ако някога хората са се откъсвали от реалността, потъвайки в страниците на любим роман, днес те масово живеят с проблемите на героите от риалити-програмите и сапунените сериали. На какво се дължи тази промяна и как се отразява върху човешката психика обяснява психологът д-р Пламен Димитров - председател на Дружеството на психолозите в България.

Пламен Димитров е роден през 1958 г., завършил е психология в Софийския университет. Работи в области като приложна социална психология и организационна психология, поддържа и блог, в който често пише за проблемите на консуматорското общество.

- Как може да се обясни факта, че четящите хора в България са намалели значително през последните 20 години, от психологическа гледна точка?

- Последните 20, а може би и повече от 20 години, бележат ръст на потребителската масова култура, в която формите на усвояване се отдалечават от класическите форми на възприятието, на информацията и на чувствата, които една книга може да ни ангажира да преживеем.

- Какво се разбира под класически форми?

- Класическите форми са кореспонденцията, епистоларната литература… Хората спряха да пишат писма, защото пишат кратки съобщения, есемеси или пък кратки имейли, участват в различни форми на динамичен чат по интернет. Спряха да четат толкова художествена литература и вече я усвояват по други начини - обикновено синтезирано в различни драматизирани или филмирани версии. Но като цяло психологията на четенето сериозно се измени поради начина, по който обемите възприемана информация и възприемани емоции се транслират по други канали – преди всичко електронните медии, телевизията. Печатаната книга, която изисква друг вид ритуал, друг тип поведение, друга среда на усвояване, започна да отстъпва. Това не значи, че хората, които имат създадени навици на четене, са ги загубили, просто много по-масивно у нас се формираха навици, привички да търсим информация по други канали.

- Каква е разликата между възприемането на текст и на готов образ от телевизионния екран?

- Много съществени са разликите на няколко пласта. На най-повърхностно ниво четенето е съконструиране на преживяване. Авторът подава материал по един последователен начин, който изисква много активна позиция на читателя. Той трябва страница по страница, ред по ред да конструира картината, която му се представя и това позволява да се създаде един много творчески диалог, тъй като четенето е всъщност мисловен диалог с автора. При това цялостната ти личност участва много по-ангажирано с начина, по който възприемаш, пречупваш, интерпретираш и допълваш преживяването си при прочита на един текст. Хората класически възприемат преживявания, чувства, послания, ценности по различен начин, когато ги четат и когато те биват заявени пред тях по един изпълващ възприятията им, но не толкова ангажиращ мисленето начин, какъвто е филмовият например. Разбира се, телевизията, видеото, всичките тези множество канали, в които има наситеност на възприятията, са стимули. Отнемат от пространството и енергията, нужни за по-задълбочен прочит. Затова поне от 15 години психолозите използват един термин – „MTV-внимание”, което всъщност характеризира хората (особено от по-младите поколения), които се затрудняват дълго време да задържат вниманието си върху наглед пасивната страница. Те искат да бъдат бомбардирани, да бъдат атакувани с променящи се стимули, с ъгли на възприятия, които са конструирани и са готови. Може да говорим всъщност за едно потребителско внимание при анализа на текст, дори когато той е поднесен в интернет - много хора се отегчават да четат дълги уеб страници или блогове, искат кратки, много динамични, по възможност анимирани, близки до филмовите форми на изразяване. Което всъщност значи, че отстъпват от ролята си на съавтори, на хора, които чрез въображението, предишния си опит, нагласата си, съавторстват на създателите на текста.

Д-р Пламен Димитров. Снимки: авторката.

- Подобно поведение води ли по някакъв начин до пасивност в реалния живот?

- Нещата не са само в четенето. Когато гледате един филм, който ви разказва например библейски текст, вие сте впечатлени много от начина, по който са изградени фонът и декорите, но много пъти пропускате ключови думи. Много силно влияе перцептивният контрол и хората търсят в този пасивен начин на възприятие една своего рода защита от нуждата да поровят малко по-дълбоко, да влязат в малко по-дълбок аналитичен и личностен анализ. Преживяването става много повече консумация, отколкото съавторство и лична интерпретация. Книгата дава на хората минимален стимулен материал – тя не пулсира, не сменя цветовете си, не е изпълнена с милиони пиксели, а е напротив точно това минимално условие човек да отприщи собственото си търсене, изследване на текста, навлизане в неговото значение, съотнасяне към неговите ценности, мнения, нагласи, стереотипи. Затова четенето на книгата остава едно дълбоко интелектуално и по много начини личностно преживяване, което не може да бъде сменено с визуализирани ефекти. Книгата е просто един текст, който те подканя да го изследваш, да го мислиш, да го усещаш, да се проектираш. Може да се каже така – визуализацията е превърната е във вътрешна задача на читателя (интернализирана). А визуализацията в електронните медии, телевизията, видеото, филмите, е екстернализирана – тя ти се поднася готова и много пъти толкова агресивна и богата, че ти нямаш време да усвоиш детайлите, камо ли да се ангажираш насрещно ти да визуализираш или да доинтерпретираш, да допълниш картината. На чисто психофизиологическо ниво всъщност сензорната динамика на четенето открива голямо пространство в мозъка за активност, за мисловна дейност.

- Има ли връзка между четенето и интелигентността?

- Ако буквално се опитаме да интерпретираме интелигентността като способност за единица време да се обработи и осмисли, така че да се открият логични или смислени връзки между отделни компоненти в информационния поток, може да се каже, че високоинтелигентните хора намират текста за едно интересно поле, в което по-бързо да подредят нещата в своя логически ред. А ниската интелигентност не изключва чувствителност. Ниската интелигентност обаче ни затруднява при съсредоточаването и търсенето на логика отвъд визуалността, отвъд непосредственото възприятие. И затова може да се каже, че високоинтелигентните хора не са забравили да четат, дори когато времето, динамиката на живота, не им го позволява. Все по-малко време остава на хората да избягат на литературни острови и оазиси, какъвто беше навремето холът. Сега там те бомбардират от интернет, компютърът е във всяка работна или домашна стая… Броят на екраните в една страна – приемете го като киноекрани, ТВ-екрани, като пултове, на които се подава информация, индикатори  и т. н. - корелира с колективната интелигентност. Тоест човечеството става все по-интелигентно, защото за единица време обработва огромно количество информация, която организира поведения.

- Тоест, не е нужно различните канали да си пречат и противоречат?

- Не, напротив. Истината е, че много хора, които имат личностно, задълбочено отношение към възприемането на текстове, събития, факти, ситуации, търсят тяхното многоканално преживяване. Аз познавам, а сигурно и вие, хора, които няма да се откажат да гледат един хубав филм по любима книга. Но няма да изхвърлят книгата, а и след филма може би ще се върнат към нея, за да си припомнят дали са си го представяли така, както им го е представил режисьорът. Когато обаче говорим за този тип невротично развитие на цивилизацията и обществото, може спокойно да признаем, че има и големи групи хора, които оставят себе си в един поток на потребителско отношение.

- През последните години много популярни станаха риалити-форматите…

- Защото показват хора като мен или други, с които аз се сравнявам и затова са ми по-интересни, отколкото художествени произведения с класически стандарти. Колко хора си включват телевизора, за да гледат класически филми? Риалитито се гледа повече.

Д-р Пламен Димитров. Снимки: авторката.

- Дали на зрителите не им липсват собствени емоции, контакти, преживявания?

- Хората ги имат, но ги потискат и не могат да ги изразяват, имат нужда някой друг да ги изиграе. Има термин в психоанализата - „заместващ acting out” - когато имаш нужда да преживееш катарзис, да изразиш себе си, вътрешните си чувства, конфликти, напрежения, тревоги… Хората имат нужда да заместят тези преживявания със следене или воайорски търсения. Ще го кажа буквално - както в чисто интимен план, понеже не правят достатъчно и не усещат достатъчно сексуалността си, те включват порно канала и заместват. По същия начин обаче правят и когато искат да преживеят вътрешните си конфликти – те искат сериал, в който животът им прилича на някой от проблемите, с който се сблъскват, нямат отговори и заместващо се идентифицират с готови герои. Които това и целят.

- Може ли да се каже, че „се затъпява” от гледане на сериали?

- Зависи. Отговорът трябва да се търси на индивидуално ниво. Не може да се припише на самия сериал този ефект. Ние сме отговорни за начина, по който влизаме в контакт с продуктите на масовата култура. Може да гледаш сериали и в същото време да четеш поезия. Но може и да си се оставил само на сериалите и за теб единственият начин да влезеш в контакт с културата, да е дистанционното, което услужливо ти поднася поредица от канали. Може да не си посещавал библиотека и да си изгледал последователно всички серии - и да не можеш да разкажеш какво си гледал. Тоест, много от нещата започват в ранно детство и може да се говори за привична култура на информационно търсене и възприемане на продукти. Когато си създал автентична готовност у детето да търси отвъд даденото, то ще открие и книгата, ще открие и библиотеката, ще открие енциклопедията и няма да чака поредното предаване тип „Стани богат”, за да научи интересни факти.

- Значи ли това, че ако навикът за четене не се възпита в ранно детство, по-нататък вече става много трудно?

- Да, това е като с любопитството, любознателността. Да искаш да надникнеш отвъд очевидното и непосредствено даденото. Това е нагласа на личността, тя се отнася и за неща като човешките отношения, интимността, емоциите. Не е необходимо да научаваш какво значи конфликт и как го решават хората чрез „Биг Брадър” или друго риалити. Истината е, че това е продукт, ориентиран към консуматорската аудитория. Нека да си го кажем така – много от тези продукти са добър пълнеж на рекламите. Защото медията се интересува от обемите финансиране от рекламодателите. А пълнежът е допълнителен начин да се вкара в залата, макар че това е нейният хол, същата тази потребителска аудитория, която трябва да бъде накарана да пазарува онова, което е рекламирано. Затова, когато на цялото общество в света, за да се движи, са му нужни пасивни, възприемащи безкритично потребители, които не си задават въпроси, този вид развлекателен и информационен продукт е много необходим.  Масовите медии представляват есенцията на този търговски модел на живот. Защото религията, в която живеем всички в момента, се нарича консумаризъм. Не пазарната икономика и демокрацията победиха при прехода, победи световният консумаризъм, който е идеологията на човечеството към момента.

Д-р Пламен Димитров. Снимки: авторката.

- Как може да се съотнесе тази теория към идеята за четенето?

- Истината е, че съавторството изисква усилия. Потребителството предлага без видими усилия консумация. Консумацията и творчеството са на двата полюса на човешката активност. Ние се раждаме потребители и това е много мощно състояние за целия ни живот. Цял живот човек първично е потребител. Някои успяват и да са съавтори на живота си, а някои са и творци наистина. Когато един читател взима книгата в ръцете си, той застава почти наравно с автора. Успява, ако се усамоти, да влезе в едно студио с него, в собственото си съзнание и да сътвори продукта, който заедно с автора, се случва. Това се случва и в залата, в която гледаш една добре направена постановка, но ти си в една диалогична, дълбинна връзка с добре действащия театрален екип, който ти позволява да изживееш случващото се на сцената. Когато си в една дигитализирана среда, която още не е толкова интерактивна, ти по-скоро регресираш към детското потребителско усещане за всесилност на излъчвателя, на автора. Хората имат тази потребност много пъти да преживяват такова мощно въздействие, такава готова продукция, по същия начин, по който като деца възприемаме родителите си като всесилни, всезнаещи. И се отпускаме, регресираме до нивото на крайни получатели, без да сме поканени, без да сме ангажирани като автори. Когато човек съзрява, когато еволюира в индивидуален план, той не може да не открие в себе си потребност да бъде съавтор и ако не го намери като начин да генерира и той текст, и той да прави записи, ще го намери някъде другаде - има множество канали за изразяване. Това, което всъщност се случва с интернет, с тази двупосочност на комуникацията, с това, че си автор на блогове, участваш във форуми, пишеш в чат, разменяш съобщения, е, че се създава пространство хората да се изразяват, когато имат тази потребност. Начините, по които се ползват продуктите на масовата култура и се участва в нейното съгенериране, е измерител за личностно израстване… Едно от важните неща, които съвременната комуникация ни дава, е тази многоканалност и една по-малка критичност. Всеки може да напише текст, да го сложи в интернет и той да бъде видян от милиони, стига да е достатъчно добре позициониран. Ако има стойност, той ще бъде забелязан.