В края на октомври и началото на ноември феновете на Майкъл Джексън ще получат филма за великия изпълнител „Майкъл Джексън This is it” и една книга, за която се твърди, че ще преобърне представите за Краля на попа – „Истината за последните години от живота на Майкъл Джексън”. Каква обаче е цената на „Майкъл Джексън This is it” и дали, ако не се беше заел с подготовката на такъв грандиозен проект, Джако нямаше да е все още жив. Отговорите на тези

и още много въпроси за най-пазените тайни от живота на Краля на попа, дава разследващият журналист, прекарал повече от пет години край него и станал свидетел на работата по филма, Иън Халпърин. Предлагаме откъс от книгата (ИК Хермес).

Когато Майкъл Джексън се качи на сцената на 20 януари 1993 година, беше очевидно, че е на върха на славата си. Суперлативите, с които го обсипваха медиите, нямаха нужда от хиперболизиране, за да опишат в каква суперзвезда се е превърнал на този етап от кариерата си. Просто трябваше да цитират „Рекордите на Гинес“: най-успешен изпълнител на всички времена; най-високи приходи от концерти в историята; най-продаван албум за всички времена; най-млад изпълнител, оглавил чартовете за сингли в САЩ; изпълнител с най-много сингли № 1 в САЩ; най-много седмици на върха на класациите за албуми в САЩ; най-успешен музикален клип; най-скъпоплатен изпълнител на всички времена.

Боготворен в цял свят, той можеше да екзалтира хората с присъствието си така, както го правеха „Бийтълс“. Веднъж, докато се возех в автобус по Оксфорд стрийт в Лондон, попаднах в задръстване, което продължи близо час, защото се бе разнесъл слух, че Джексън е влязъл в един музикален магазин от веригата „Ейч Ем Ви“. Тълпите от хора, желаещи да го видят, бяха блокирали трафика в продължение на половин миля във всички посоки.

И все пак още по онова време обществото намираше Майкъл Джексън за прекалено странен. Таблоидите бяха пълни с истории за чудатото му поведение: искал да купи костите на Човека слон (англичанинът Джоузеф Мерик (1862-1890) е наричан така заради вродените си деформации – б.р.); спял в кислородна камера, за да поддържа младостта си. Променял постоянно чертите на лицето си, защото бил обсебен от желанието да изглежда като Даяна Рос, а след като се скарал със своя ментор от звукозаписната компания „Мотаун“, решил да приеме образа на друга Даяна – неговата приятелка, принцесата на Уелс. И въпреки протестите на Майкъл, че подобни истории са абсурдни, това не намаляваше скептицизма на хората, които бяха видели как в продължение на четвърт век се превръща пред очите им от чернокож младеж в странен бял мъж с вид на хермафродит. Вместо да намали популярността му, това поведение сякаш я увеличи още повече. Най-лошото прилагателно, което медиите си позволяваха да използват, когато пишеха за певеца, беше „ексцентричен“.

Това се дължеше до голяма степен на факта, че до този момент Джексън никога не бе свързван със скандалното поведение, с което се асоциираха други знаменитости от неговото време, особено в музикалния бизнес, където наркотиците и ексцесиите се смятаха за нещо нормално. Тъкмо обратното - през януари 1993 година той беше почти толкова известен с благотворителната си дейност, колкото и с музиката си.

През 80-те години Майкъл беше подпомогнал един болен от хемофилия тийнейджър на име Райън Уайт, който се превърна в национално рекламно лице на носителите на ХИВ и болните от СПИН деца, след като се зарази по време на преливане на кръв. Уайт допринесе за промяната в схващането на американците, че СПИН е болест, от която страдат само хомосексуалистите, и убеди президента Роналд Рейгън да говори за пръв път открито за кризата. Приятелството на Джексън с Уайт го наложи като един от най-популярните поддръжници на изследванията на ХИВ и СПИН и затвърди още повече репутацията му на състрадателна знаменитост. На погребението на Уайт през 1990 година Майкъл произнесе затрогващо хвалебствено слово, като каза: „Сбогом, Райън Уайт, ти ни научи как да бъдем смели и да се борим“.

През 1992 година, след като обясни, че иска „да подобри положението на децата в цял свят“, Майкъл Джексън основа фондацията „Да излекуваме света“, чиято цел беше да осигурява лекарства на болните деца и да се бори със световния глад, с детската експлоатация и насилието над деца. Фондацията помогна на стотици бедни непълнолетни деца да посетят „Невърленд“ – просторно имение с площ почти 11 кв. км в Санта Инес, Калифорния, което певецът закупи през 1988 година и където построи развлекателен парк и зоологическа градина. През 1992 година той дари на фондацията всички приходи – десетки милиони долари – от световното си турне по повод албума Dangerous.

Ето защо за никого не бе изненада, че Джексън бе поканен да вземе участие в галатържеството по случай встъпването в длъжност на новоизбрания президент Бил Клинтън. Всъщност той бе приеман като естествен символ на новата прогресивна епоха, представяна от Клинтън след дванадесетте дълги и мрачни години управление на консервативни американски президенти.

Майкъл излезе на сцената, посрещнат от оглушителните овации на зрителите, сред които бяха новият президент и Първата дама, и посвети една от песните си на „всички деца по света“. На следващия ден медиите представиха възторжено изпълнението на „Да излекуваме света“, определяйки го като лептата на Джексън в „любовта към децата“. Няколко месеца по-късно тези думи се използваха със съвсем различно значение, а от „лечение“ се нуждаеше светът на Джексън, който се разпадаше пред очите му.