Писателят Тери Пратчет. Снимка: Ройтерс

Поредният роман на Тери Пратчет “Пощоряване” (Going postal) излиза на български в края на август (ИК “Вузев”) след необяснима тригодишна пауза. Междувременно великолепният автор на поредицата романи “Истории от Света на диска” обяви, че страда от болестта на Алцхаймер за ужас на милионите си поклонници от цял свят. Как се справя с изпитанията Тери Пратчет пише сътрудничката на в. “Гардиън” Алисън Флад.

За непредвидените пречки и хумора

Алисън Флад

Две прахосмукачки-роботи обикалят из стаята с приглушено, доволно мъркане. Наоколо се виждат поне три големи черни шапки, захвърлени върху купища книги и множество дреболии от Света на диска. Къщата на Тери Пратчет е точно такава, каквато биха си я представили многобройните му фенове: дървени греди; буен (макар и след дълго ровене с ръжена) огън; фигура на Смърт, висяща на стената; карта на Света на диска – на другата.

Самият Пратчет е непредвидим. Облечен изцяло в черно, той се придържа донякъде към образа, който е изграден около него, но не е толкова докачлив, колкото самата аз очаквах. Дори и сред потопа от медийно внимание (в течение на последните няколко седмици, след като обяви „непредвидената пречка“ на Алцхаймера, който има вече от много години), той запазва известна бодрост. Всъщност, Пратчет често изглежда обхванат от едва прикривано веселие, ръсейки вицове – той е голям разказвач – съпътствани от мимики и звукови ефекти.

Човек обаче може да разбере откъде се е взела репутацията на лека перверзност, която го заобикаля. Той може да разказва надълго и нашироко за случаите, в които книгите му са били забутани някъде по задните лавици на книжарниците, въпреки че са били на върха на класациите, или за снобския начин, по който фентъзи-литературата се възприема от професионалните литератори – макар че винаги успява да прикрие раздразнението си зад буен смях.

Тери Пратчет внася петиция на Фонда за изследване на “Алцхаймер” в резиденцията на британския премиер на Даунинг стрийт 10 в края на 2008 г. Снимка: Ройтерс

„Значи, бях в една книжарница, а там огромна, ама наистина огромна опашка от фенове, и точно насреща гледам една лавица с последните десет бестселъра. Знаех, че през тази седмица съм номер едно и разпознах останалите автори, след което казвам на мениджърката: „Не мога да не отбележа, че моята книга не се намира тук“. А тя ми вика: „О, Тери, ти не си точно материал за бестселър, не е ли така?“

Той се подсмива. Ситуацията скоро беше коригирана от един ужасен журналист: „Самият аз не направих нищо повече от това да се усмихвам – всичко това ми се стори неимоверно смешно.“

Tour de force

Пратчет е ветеран на авторските четения и разполага с множество истории, разказващи за великолепни книжарници – една от любимите му е Red Lion Books в Колчестър, която посетил през първата си голяма серия от четения, през 1988. Има истории, разказващи за опашки, отиващи зад съседния ъгъл („Едно четене не е достатъчно добро, ако не блокира входа на най-близкия Mothercare (верига детски магазини- б. р.), независимо от това колко далеч е той“); освен това има доста много истории, в които става ясно колко по-големи са неговите четения от ония на други, които той нарича „истински“ автори.

Едно друго четене, този път на един литературен фестивал в Уошингтън, САЩ. „Ония чакаха с истинско отчаяние кога най-после ще свърши моето четене – Гледай да не препълваш палатката, защото това смущава поетите.“ Той отново се смее буйно. „Всички ние сме направили избора си; те са избрали поезията, не мога да им помогна с нищо.“

Той казва, че намира всичко това смешно, но в думите му има известна преструвка, зад тях прозира раздразнение от начина, по който гледа на него литературният истеблишмънт. „Каквото и да казват другите (А С. Байат каза, че той трябва да бъде предложен за наградата “Букър” заради “Крадец на време”), самият аз никога не съм претендирал да имам някакви литературни заслуги. Един автор, който прави нещо такова, се държи глупаво. Но бестселърите са нещо, което се измерва в цифри – и това е всичко. Това е едно от ония неща, нали разбирате – големите хора на литературата получават лаврите и шанса за големи литературни награди. Ние, останалите, се задоволяваме с парите.“

Да спечелиш много пари

За тридесет и седемте години, откак е публикувана първата му книга, и особено за двадесет и петте години на Света на диска, Пратчет със сигурност се е задоволил достатъчно с парите. Цифрите са внушителни: откак статистиката на “Нилсен” започва да се публикува през 1998, Пратчет е продал около 10 милиона книги във Великобритания, създавайки около 70 милиона паунда оборот. Агентът му Колин Смайт казва, че той е написал – сам, в съавторство или като част от някакъв творчески колектив – над 100 книги, като повечето от тях са книги за Света на диска, но сред тях има и поредица от детски книги, включително и “Великолепния Морис и неговите образовани гризачи”, която спечели медала “Карнеги”.

Ние разговаряме за това как книгите са се променили с течение на времето. Пратчет е написал първия си роман, “Килимените хора”, докато работел за един от местните вестници. Книгата е публикувана през 1971 от малкото издателство на Колин Смайт; по-късно Смайт става негов агент, след като не успява да се справи с нарастващото търсене на книгите и Пратчет бива „безболезнено прехвърлен“ в Gollancz през 1987.

Първата книга от Света на диска, “Цветът на магията”, е публикувана през 1983. Пратчет напуска Gollancz през 1998 и се прехвърля при издателството Transworld, което го впечатлява със способността си да се справя с международното търсене.

„На няколко пъти бях в чужди англоезични страни – аз бях там, но книгите ги нямаше. Подписвах книги в джобен формат, но не и с твърди корици – те пристигаха едва по средата на турнето. Това се случи на няколко пъти и накрая си казах: “Не може повече така.” Ако ще летиш като гламав около половината свят, то и книгите трябва да са там.“

В течение на годините, казва Пратчет, той е станал по-добър писател. „Първите няколко книги бяха комични, да кажем духовити. Но след като веднъж открих удоволствието на фабулата, което се случи някъде около “Морт”, книгите изгубиха донякъде евтината комична тенденциозност и започнаха да отстояват мястото си като книги.“

Той посочва “Нацията”, една книга за деца извън серията на Диска, в която всеки от познатите на главния герой умира в течение на първите 15 страници. „И въпреки това в книгата има хумор, не просто вицове. Мисля, че това е моят стил сега – хуморът може да съществува и при най-ужасните изпитания. Всъщност, именно тогава хората най-много се нуждаят от хумор; по някакъв начин това им помага да издържат.“

Непредвидените пречки

Българското издание на “Пощоряване” (Going Postal)

Хумор и в най-мрачните моменти: този умонагласа е изключително подходяща за собствената му ситуация. Пратчет говори с готовност, понякога с лек хумор, за ужасяващата новина, че се намира в ранен стадий на болестта Алцхаймер. Той се ангажира с това да повиши познанията за болестта и вече направи дарение от 1 милион долара в полза на изследователските програми в тази насока.

„Странното беше, че всички изведнъж започнаха да разправят колко смел съм бил. А аз си мислех, вижте сега, ако бях признал, че обичам да нося дрехите на някоя френска камериерка или да танцувам около гробищата, това би било смело, а да призная, че харесвам Хари Потър би било самоубийствено; но да кажа, че имам Алцхаймер – ами то няма нужда човек да е направил нещо лошо, за да я прихване, тъй че не мога съвсем да го разбера, всичко това.“

Въпреки болестта, последвалата я медийна лудница и появата му на конференцията по Алцхаймер („Самият аз бих изял и гъза на умряла къртица, ако това би ми дало някакъв шанс“, заяви тогава той), Пратчет вече е започнал следващата книга от Света на диска, “Невидимите академици”. Тя осмива света на футбола – по същия начин, по който “Да печелиш пари” подхвана банките или “Истината” – журналистиката.

Пратчет е доста уверен, че ще успее да се пребори по своя начин, клавиш по клавиш, с тази задача. Писането на клавиатурата, сподели той в едно радиопредаване, била първата способност, която изгубил. „Паметта ми все още е доста добра. Мога да пиша и нямам проблеми с фабулирането; сюжетът на “Невидимите академици” се получава много добре в главата ми. Но като мнозина писатели и аз обичам терапията на щракането по клавишите, като умът ми се движи със скоростта на машината. Ужасно неприятно е да се изгуби една такава способност. И докато още мога да пиша с ума си, все ще успеем да намерим начини да заобиколим това, че не умея да пиша с ръцете си.“

Той смята да диктува романа, който ще последва след “Невидимите академици”. Не може да си представи да не пише: според него за един автор това е равностойно на смърт. По-лесно е да се пишат книги за Диска, тъй като той познава този свят. „На теория, всичко опира до това дали мозъкът ще успее да разработи един убедителен сюжет и как ще го направи. Онази вечер седнах и сюжетът на “Невидимите академици” просто потече от само себе си. При “Нацията” беше много трудно. Това не е Светът на диска и ми се наложи да си помагам с допълнителни инструменти. Наистина ми се наложи да търся пътя слепешком.“

Думите, казва той, „просто се натискат, за да бъдат изречени“, и това е вярно – нашият разговор се прехвърля от книги с кройки за собствени корсети („при което не говоря тук за някакви секси неща“), през Джейн Остин, известни автори, банкерското семейство Фугер, та чак до някакво специално движение в хокея, което баща му научил като дете в Индия.

Пратчет е твърдо решен да накара хората да говорят за Алцхаймер, тъй като вярва, че това ще е една от първите стъпки в успешната борба срещу болестта. „Едно от разбиранията за магията, разпространено по целия свят е, че ако знаете истинското име на едно нещо, вие получавате контрол над него“.

Той е бесен от това, че хората трябва да плащат лекарствата, забавящи болестта и предполага, че това е така, защото тя засяга преди всичко възрастните. „Алцхаймер се счита за болест на възрастните хора. Струва ми се, че ако човек е много стар, той цял живот е плащал за здравеопазване. Но за лош късмет на болестта – така поне се надявам – по някое време тя прихваща и някой като мен, който е достатъчно известен и притежава неизчерпаеми запаси от ярост, за да се опита да направи нещо реално против нея.“ Ако някой може да направи нещо, той трябва да е Пратчет. „Ще изчакаме и ще видим. Питайте ме отново след десет години.“

Надявам се да мога.

По Букселър

Виж още текстове в сп. Либерален преглед