Ричард Кларк*

Кметът на Ню Йорк Майкъл Блумбърг (вляво) слуша как полицай свири в памет на загиналите при атаките на 11 септември 2001 година на церемония, отбелязваща седем години от трагедията. Снимка: Ройтерс

Високопоставените чиновници от администрацията на Буш се спряха на нова теза в ретроспективните си оправдания по повод провежданата от тях политика на национална сигурност. Да я наречем “защита на травмата от 11 септември”.
“Ако не сте били там, заемайки отговорна длъжност след 11 септември, значи не може дори да си представите с какви дилеми трябваше да се сблъскаме в опитите си да защитим американците,” заяви през май Кондълиза Райс, отговаряйки на въпрос на студент от Станфордския университет, който подложи на съмнение програмата за разследвания, приета при Буш. А в речта си за националната сигурност, произнесена на 21 май, Дик Чейни нарече утрото на 11 септември 2001 година “определящ” опит, който “ни принуди да погледнем от нов ъгъл” на заплахите, които стоят пред Америка. Той твърди, че критиките към администрацията се засилват докато спомените за терористичните атаки избледняват. “Според нас част от отговорността ни се състоеше в това, да не забравяме за ужасната вреда, която беше нанесена на Америка.”

Аз също помня това утро. Малко след като самолетът се вряза във втората кула на Световния търговски център, аз влетях при Райс (която в този момент беше съветничка на президента по националната сигурност) и Чейни, които седяха в кабинета на вицепрезидента. И помня ужаса в очите му. Когато слязохме в бомбоубежището, Чейни събра екипа си, а по същото време антикризисните мениджъри от Съвета по национална сигурност координираха правителствената реакция на събитията с помощта на видеовръзка с оперативния център. Много от нас мислеха, че може и да не излезем живи от Белия дом. Помня също така и следващия ден, когато от Пентагона продължаваше да се вдига дим, аз седях в офиса си на територията на Белия дом, а до мен – на масата – стоеше противогаз. Улиците на Вашингтон бяха празни, ако не броим бронираните машини, а небето над главите ни беше чисто, ако не броим патрулиращите изтребители Ф-15. Всяка сцена от тези дни е жигосана в паметта ми. Разбирам, че за Чейни и за много американци това наистина е било определящо за живота им събитие.

Но слушайки Чейни и Райс ми се струва, че искат да намерят оправдание за предприетите след терористичните атаки мерки за това, че 11 септември беше травмиращо събитие. “Ако бяхте там, заемайки отговорна длъжност, и бяхте видели как американците падат от прозорците на 80-етажните сгради, защото кръвожадните тирани решиха да атакуват невинни хора,” заяви неотдавна Райс, “щяхте да сте готови да направите всичко възможно и законно, за да предотвратите повторението на тези събития.”

Подобни доводи почти не могат да ме трогнат. Да, в онези дни спахме малко и всички очаквахме нови атаки. Но решенията, приети от чиновниците на Буш в последвалите атаките месеци и години – решенията за Ирак, задържанията, разпитите и подслушванията на телефони – бяха неуместни. Внимателният анализ би могъл да замени импулсивното желание да се нарушат всички правила, още повече, че атаките от 11 септември – макар и да бяха ужасяващи – не трябваше да изненадат високопоставените служители. Признанието на Чейни за това, че 11 септември го е принудило да направи преоценка на заплахите, стоящи пред нацията ни, само подчертава факта, че месеци наред високопоставените служители игнорираха предупрежденията на ЦРУ и на сътрудниците на Съвета по национална сигурност, които твърдяха, че трябва да се предприемат спешни действия, за да се предотврати голяма атака на “Ал Каида”.

Така вътрешният кръг на Буш за пръв път се приближи плътно до заплахата от тероризма в момента, когато тези служители се намираха в състояние на дълбок шок – а това не е състоянието, в което трябва да се разработват съгласувани ответни действия. Страхувайки се от нови атаки, те одобриха най-крайните възможни мерки, без да преценят дали тази идея е наистина добра.

Мисля, че донякъде този устрем се обяснява с безпокойството във връзка с президентските избори през 2004 година. Мнозина в Белия дом се бояха, че бездействието им преди атаките ще бъде публично изобличено преди следващите избори – точно затова те противодействаха на създаването на комисия за 11 септември – и че втора атака би изключила всяка възможност за втори мандат на президента Буш. Затова те решиха да постъпят така, че никой да не се съмнява в това, че администрацията е направила всичко възможно.

Първата реакция, която обсъдиха, беше нахлуването в Ирак. Пентагонът още гореше, а министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд пристигна в Белия дом, за да предложи атаки срещу Багдад. Някак си ръководителите от администрацията не можеха да повярват, че “Ал Каида” е успяла да проведе толкова разрушителна операция, затова участието на Ирак стана удобно обяснение. Въпреки повтарянето, че Ирак не е участвал в атаките от 11 септември, някои чиновници, например Чейни, така и не успяха да се отърсят от тази идея. Чарлс Дюлфър от групата на ЦРУ, работеща в Ирак, неотдавна разказа в книгата си “Игра на криеница: търсенето на истината в Ирак”, че високопоставените американски служители са го убеждавали да приложи на определени иракски военнопленници метода на разпитване “уотърбординг”, за да получи доказателства за участието на Ирак в терористичните атаки. Дюлфър отказал да изпълни това нареждане. (Неотдавнашен отчет показва, че искането е постъпило от офиса на вицепрезидента.) Но в края на краищата липсата на доказателства не попречи на администрацията да нахлуе в Ирак – много високопоставени помощници на Буш искаха да го направят и преди 11 септември.

Що се отнася до задържанията на заподозрени, то екипът на Буш предположи, че съдебната и системата за задържания в САЩ няма да свършат работа. Преди терористичните атаки, през 90-те години, антитерористичните подразделения в САЩ успешно арестуваха терористи от “Ал Каида” и от други организации в целия свят, и сто процента от арестуваните бяха осъдени от американската съдебна система. Но същата тази система беше изоставена и на нейно място бяха въведени най-крайните възможни мерки. В цял свят бяха открити лагери, най-известният от които се намира в Гуантанамо, където задържаните бяха без обвинения или съд. Тези лагери станаха символи на отишлата твърде далеч Америка, и са доказателство, че антиамериканската пропаганда на “Ал Каида” е била вярна.

По същия начин, по отношение на разпитите, чиновниците от администрацията не направиха целенасочен професионален анализ на работещите и неработещите технологии на разпити. Федералното бюро за разследване, което по-рано успешно провеждаше разпити на терористи от “Ал Каида”, беше изключено от процеса. Вместо това беше направено незабавно и неоправдано предположение, че крайните мерки – като имитирането на удавяне на един задържан 183 пъти – ще бъдат най-ефективни.

И накрая, що се отнася до подслушването на телефонните разговори, вместо да подобри съществуващите по Закона за надзор на чуждото разузнаване процедури, администрацията отново прибегна до крайности, като започна да подслушва телефонни разговори в страната без съдебна санкция. Законът трябваше да бъде променен, но той също така позволяваше бързо получаване на съдебни постановления (необходими за започване на подслушване) и това беше използвано например в края на 1999 година от президента Клинтън, който засили мерките за защита заради нарасналата заплаха, свързана с идването на новото хилядолетие.

Да, Дик Чейни и Кондълиза Райс може и да се изненадаха от атаките на 11 септември 2001 година, но това стана защото не слушаха, когато ги предупреждаваха. И изненадата ги накара да приемат крайни антитерористични мерки – но само защото отказаха, без всякакъв предварителен анализ, да използват тактиките на администрацията на Клинтън. Мерки, които бяха приети без разглеждане и за които просто решиха, че са най-добри, а всъщност бяха ненужни и контрапродуктивни.

“Открито признавам, че наблюдението на координираните, разрушителни атаки срещу страната ти от подземния бункер под Белия дом може да повлияе на възгледите ти, свързани с отговорността,” заяви неотдавна Чейни. Но тази защита не звучи правдоподобно. Всъщност реакцията на администрацията на Буш отслаби принципи и ценности, символ на които винаги е била Америка; ценности, които трябваше да надживеят травмиращото събитие. Белият дом прецени, че 11 септември променя всичко. Може и да е променил много, но не е променил Конституцията, която вицепрезидентът, съветникът по националната сигурност и всички ние, които се намирахме в този трагичен ден в Белия дом, сме обещали да защищаваме и пазим.

*Ричард Кларк е национален координатор по безопасност и антитероризъм в администрациите на Бил Клинтън и Джордж У. Буш. Автор е на книгите “Срещу всички врагове” и “Правителството ви излъга очакванията ви”.