Алисън Смейл

Соломон Паси, Нанси Макълдауни и д-р Дейвид Хюуайлър на дипломирането на абсолвентите от Американския университет на 17 май 2009 г. Снимка: Булфото

В края на 1991 година, когато нещата на Балканите изглеждаха много мрачни, дойдох в този безличен 70-хиляден град в подножието на планините Рила и Пирин и открих нещо рядко и вдъхновяващо. По това време стотици сърби и хървати умираха заради заблудите на своите лидери в останките от град Вуковар. Журналисти, дипломати и много югославяни (както се наричаха тогава) усещаха, че войната скоро ще се пренесе в Босна и че ще бъде ужасна.

Затова беше три пъти по-освежаващо в един зимен балкански ден да разговарям с онези, които тъкмо бяха основали Американския университет в България. Дали поради необходимост или поради завидна интуиция, многообещаващото ново учебно заведение беше разположено в бившата сграда на областната централа на комунистическата партия, а някои занимания извън учебния план се провеждаха в резиденцията на дългогодишния български комунистически диктатор Тодор Живков.

Нямаше как да не ми направи впечатление ентусиазмът на 13-те американски и тримата български преподаватели, и първите 195 студенти. “Тук се случват нещата, тук хората вземат решения, които се вземат рядко в историята”, разпалено каза Джанет Конъли, по онова време 62-годишен професор по право в университета “Темпъл”. “Ние не само изучаваме науката, ние я творим”, заяви Джон Флеминг, също преподавател в университета.

В последвалите години университетът премина през добри и лоши моменти - посещения на президентите на САЩ Бил Клинтън и Джордж Буш, но и спорове за властта и обичайната несигурност във финансирането. Но когато Димитри Паница, български емигрант, който след падането на комунизма помага на университета и на страната си като цяло по всякакви начини, ме попита дали искам да присъствам на тазгодишната церемония по връчването на дипломите, подскочих от радост.

Този вестник, както и други, е писал много за проблемите на България - най-вече за ролята на посткомунистическата мафия и корупцията, която се просмуква във всекидневния живот. България положи усилия и се присъедини към НАТО и към Европейския съюз. И все пак…

В комплекса на благоевградския университет, приведен в най-добрата си форма за връчването на дипломите, такива съмнения не съществуват. Основан първоначално от българското правителство, благоевградските власти, американското правителство и фондация “Отворено общество” на родения в Унгария милиардер Джордж Сорос, университетът вече обучава 1100 студенти. Те живеят в искрящо бели общежития и ползват библиотека със 100 000 тома.

Между 30 и 40 процента от студентите идват от чужбина - много от тях са от други бивши комунистически страни. Някои са чак от Монголия. Преподавателският състав също е международен, като около 40 процента от преподавателите са американци. Обучението разбира се, се извършва на английски език.

Тази година първенецът на випуска, който произнесе реч пред своите 257 колеги абсолвенти, се казваше Игор Летина. Средната оценка от дипломата му е пълна четворка (най-високата оценка в университета). Оказа се, че е родом от босненския град Баня Лука.

Кръгът на балканските контрасти изглеждаше завършен. По време на онази война, която наистина се прехвърли в Босна, Баня Лука се превърна в синоним на терора, извършван от една етническа група срещу друга - в случая от босненските сърби срещу мюсюлманите. В Баня Лука беше разрушена средновековна джамия. На север се намира град Приедор, където босненските сърби систематично превърнаха почти всяка мюсюлманска къща в развалина без покрив. Наблизо бяха печално известните лагери, в които сърбите затваряха мюсюлмани и хървати.

По време на войната Баня Лука запази характерния си хабсбургско-комунистически дух на залязла слава с хубавата си, оградена с дървета главна улица и групички от интелигентни хора, събиращи се вечер в някое кафене. Според Летина градът все още е малко мрачен, “с двама-трима свестни хора - предполагам, че това е положението”. Той разказа, че се е озовал в Благоевград почти случайно. Също както други свои интелигентни приятели от Баня Лука и поколения източноевропейци преди тях, Летина първоначално искал да следва във Виена, но видял плакат на Американския университет. “От едно на друго, и накрая Американският университет в България ми предложи стипендия.”

Миналата година той прекарал пет месеца в предстaвителството във Вашингтон на конгресмена от Ню Йорк Джоузеф Кроули. Това лято ще участва в обмен с хуманитарна неправителствена организация, базирана в Берлин, преди да започне специализация по икономика в Милано.

Летина не беше единствената изненада на абсолвентския подиум на напечения от слънцето площад в Благоевград. Студентката, втора по успех, приета за специализации в осем американски университета, беше Лейла Зулкафил от Улан Батор, Монголия. Наесен тя ще замине за Джорджтаунския университет, за да специализира разрешаване на конфликти. Това е специалността, която е избрала и председателката на студентския съвет Маргарита Димова - българка, която наесен ще специализира в Утрехт, след като премина през междууниверситетски обмен и прекара една година в Япония.

Изреждането на всичко това изглежда като реклама и заобикаля факта, че повечето възпитаници на университета остават в родината си или в района, и отказват да станат част от “изтичането на мозъци”, както наричат тук заминаването на толкова много интелигентни балкански младежи на Запад.

За онези, които са добре запознати с лошите страни на Балканите, преживяването беше много обнадеждаващо. За един ден световната икономическа криза не съществуваше. Президентът Дейвид Хюуайлър я спомена, наред с военните конфликти, нарастващата бедност и глада, но побърза да добави: “Надяваме се, че ще отнесете със себе си решимостта да промените нашата затънала в проблеми планета.”

Може би това беше стандартна реплика за церемония по дипломиране. Тя обаче не звучи толкова механично, когато произлизаш от среда, в която е властвал комунизмът или междуетническата омраза, и завъртиш пискюла наляво и хвърлиш абсолвентската си шапка във въздуха, за да отбележиш придобиването на тази скъпоценна образователна степен. Както отбеляза Славенка Дракулич, хърватската писателка, която държа встъпителното слово, “свободата е рядък и безценен плод в тази част на света”.

По БТА