Богомил Райнов напада от гроба Радой Ралин. Шоуто на сатирика по софийските улици
27 Април 2009
Точно за рождения ден на покойния сатирик Радой Ралин в София излезе книга на друг покоен писател - Богомил Райнов - в която има груби нападки към легендарния епиграмист. Книгата е озаглавена “Писма от отвъдното” и Богомил Райнов не е искал да се издава докато е жив. В нея има отделна глава за Радой Ралин, в която накратко той е описан като идиот (буквално), който ходи зле облечен с омазнени дрехи и говори мръсотии по улиците, а въпреки ореола си на дисидент,
всъщност се срещал с Живков и бил близък с него. Този откъс от книгата беше публикуван във в. “Уикенд”. За по-младите поколения произведенията и на двамата покойници може да са непознати. Никой не е длъжен да чете автори от миналото. Но оценките на Богомил Райнов за Радой Ралин са своеобразни нападки от отвъдното срещу паметта на най-популярния български сатирик. Богомил Райнов е добре известен в литературата по времето на социализма като фаворит на властта, за разлика от Радой Ралин, който е преследван писател, със забранени произведения, а книгата му “Люти чушки” дори е прибрана от книжарниците и изгорена.
Ако трябва да се сравняват двамата, Богомил Райнов винаги е бил приближен на управляващите и не крие близостта си с Людмила Живкова и баща й, описана в негови мемоарни книги. Радой Ралин е известен като епиграмист, който е уволняван и забраняван за публикуване в дълги периоди, а фигурата му на дисидент, критик на тоталитарната власт, не буди съмнение у нито един изследовател на социалистическия период от историята на България. След смъртта на Ралин във в. “Таймс” беше публикувана цяла страница посветена на него - нещо което не се е случвало с нито един българин до този момент в западния печат (виж тук целия текст на статията в “Таймс”). Храненикът на тогавашната власт Богомил Райнов не може да се похвали с подобна чест. За него ще остане пародията на името му - Погодил Номерайнов - чийто автор е Ралин. По повод годишнината от рождението на писателя (на 23-и април той щеше да навърши 86 г.) e-vestnik пуска спомен за него от журналиста и поета Матей Стоянов (виж тук за него), който да напомни що за човек беше Радой Ралин. По-долу са публикувани и избрани епиграми и стихове на Ралин.
Тези дни Радой Ралин щеше да навърши 86 години. Колкото да звучи необичайно, липсата му се чувства и по софийските улици. Той внесе и там неповторимия си колорит. Някога столицата ни е имала своя интимен чар, присъщ на по-малките български градове. Постепенно, с нарастването й, той се затваря в по-тесни кръгове от хора, в отделни домове, където все още пулсира традицията. Радой Ралин весело я разнасяше навън, по тротоари и шумни кръстовища. Традицията на сутришните поздрави, които прогонват самотата, на вечерните пожелания, лекуващи напрежението от деня.
Тези ритуали на общуването липсват болезнено днес. Виждаме как не само натрупаната агресия, но и натрупаните страхове водят до насилие. Радой Ралин бе едва ли не последен мохикан на радостта от човешките срещи. Ненатрапчиво, артистично той предлагаше върху софийския паваж своята рецепта за освобождаване на личността. Обичаше своя роден Сливен като повечето си съграждани, но не за сметка на столицата, върху която мнозина хвърлят камъните на личните си несполуки. Напротив – той украсяваше столичното пространство със своите цветисти сливенски приказки. Но при поета Ралин никога словото не е било само орнамент. Нямаше случайно казани или извикани думи. Когато преди много години той е заставал на ъгъла на „Ангел Кънчев” и „Солунска” и викал към дома на един голям поет: ”Далчев!”, това не е било случайно. Това е било неговото специфично, човешко противопоставяне на официалното мълчание, обградило изключителния творец Атанас Далчев. За тази цел Радой Ралин превръщаше улицата в сцена.
По същия начин разнасяше плочата на Милчо Левиев, излязла в САЩ. Използваше всяко голямо струпване на хора, за да каже отдалеч на свой познат каква голяма музика е създал именитият композитор емигрант. По време когато все още много тукашни музиканти се ослушваха и нямаха позиция по въпроса. Ами прословутата му среща с актьора Михаил Михайлов отново на „Ангел Кънчев”? Този актьор според тогавашната терминология имаше „петно” в биографията. С недостатъчно основание за репресии, но повод години наред да бъде избутван като епизодик от режисьори с наполеонов комплекс. Тъкмо му потръгна, включиха го в някои филмови продукции и дъщеря му избяга на Запад. В този момент двамата с Радой се срещат. ”Как си, Мишо?”, пита го от отсрещния тротоар поетът. Актьорът притичва към него, за да му каже тихо: ”Зле съм. Дъщеря ми избяга във Франция”. А Радой продължава нависоко, успокоявайки го: ”Нищо бе, Мишо, не се притеснявай! И там има прогресивни хора!”
Дори еротичните му пожелания от рода на „Да ви се случи най-хубавото, госпожа. Осем пъти да ви се случи!” не предизвикваха обичайното сепване и затваряне у българката. При него тази фраза не звучеше вулгарно, а, бих казал, ренесансово. Защото Радой Ралин умееше да изчисти думите си от частичното и временното, за да се чуе нормалното. А то винаги може да бъде и тържествено.
В продължение на години той ме срещаше по улицата с думите: ”Ти защо напусна Студията за игрални филми? ”В този въпрос той влагаше и личен мотив – дълги разправии помрачиха светлата му идея да направи игрален филм за Левски. Тя така и не се осъществи. Може би е искал евентуално да научи от мен нещо за механизма на отказването, който действаше откъм Киноцентъра. Не му отговорих, защото причините да напусна бяха съвсем лични. Радой Ралин продължи да ме пита, но вече само като сигнал, че не ме е забравил. Една песен обаче, създаде същински контакт между нас и то най-случайно. Бяхме, струва ми се, в Клуба на журналистите. Той пиеше своето безалкохолно, а аз с приятелите – вино. Говорехме за Македония и той запя „Аз знам един жезъл във Охрида син”. Беше много изненадан, че знам песента, когато започнах да му пригласям. А два пъти по-изненадан стана, щом назовах освен автора на текста Александър Балабанов и композитора Мишо Тодоров. Той е любимец на поколения сливналии, на които като учител е вдъхвал любов към музиката.
Оттам нататък нашите разговори по улиците станаха по-подробни. Веднъж бях купил книга на англоезичен поет, Радой ме срещна на „Раковска”, разгърна книгата, че като закастри преводача! ”Не може така буквално, трябва да се потърси по-изящно българско съответствие, започна той и продължи сякаш преводачът е пред него.Ти какво си направил, бе…” Всичките си упреци фактически отправи към мен. Минувачите се обръщаха, оглеждаха ме и сигурно се питаха с какво толкова съм ядосал Ралин. Случи се и да ме похвали за мои стихотворни пародии, поместени в списание „София”. Посъветва ме да ги издам и дори ми подари заглавието на бъдещата книга.
Няма да забравя един от последните ни разговори. Кризата на прехода като че ли удари и уюта на заведенията. Те заприличаха на чакалня в автогара. Беше по времето на Виденовата зима. Видяхме се с Радой в заведението, наречено с мрачна ирония Дома на покойника. Там поетът разказа една дълга история за своя романтична връзка навремето в Чехословакия. Нежните чувства контрастираха със суровостта на епохата. Режисьор като Жак Деми би създал по тази случка филм, по-въздействащ от „Шербургските чадъри”. Попитах Радой: “Защо досега не си описал тази история, в нея има толкова силен емоционален заряд?”
А ето какво ми отвърна човекът, чийто живот за нас бе като на длан, чиито наблюдения и изживявания можехме да чуем от самия него или разказани от някого, който бе овладял града, както древногръцки творец би покорил площада: “Има неща, които не трябва да бъдат описвани. Достатъчно е това, че някога, някъде са станали. Щом са останали в теб и ти ги обогатяваш в себе си, вече има творчество.”
Никога не взех интервю от Радой Ралин, въпреки че това ми беше работата. Но този негов случаен изблик, непредизвикан от мен, ми донесе повече удовлетворение от една дълго търсена изповед. За щастие, неговите откровения не подбираха време и място.
Епиграми от Радой Ралин
Комплиментът е духовен рушвет
Блажени изневерующите
О, безсмъртни, как не сте полудели досега
Който работи, трябва да яде
Не мисля, следователно съществувам
Пътят към рая е постлан с лоши намерения
Който изкоренява сатирата, ще пожъне корупция
Ако имаш две ризи, смъкни третата от другия
Изкуството е 1% талант и 99% експлоатация на чужд труд
АКТУАЛЧНА
ВЛАСТИТУТКА
ВЕСТНИКЯР
ГЛАДОНАЧАЛНИК
ЕДИНОГУШИЕ
ИНТРИГАНГСТЕР
КОРИСТОКРАТ
ЛАСТИКОНОМИКА
МАЙМУНИТЕТ
МЛЯСКАВ
НАЗАДЪК
НЕДОНОСНИК
ЦИТАТЕЛ
ЦИЦЕМЕРИЕ
ЧВОРЧЕСТВО
ЩУРОКРАЦИЯ
Стихотворението “Молитва”
Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.
Свободата трябва
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, за да я сподели с други.
Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да го не просите.
Засяда на гърлото
вчерашният хляб,
подарения хляб.
Хляб наш насущни дай си го сам.
1967 г.
(тук интервю с Радой Ралин)
 |
|
Гнус ме е от руснаците
Ти като си чел "Ана Каренина", знаеш ли, че тя е била наркоманка?
А мене ме е гнус от ----- като тебе! Редактирано от Админ. Спазвайте изискванията, ще има забрана
Забраняват се всякакви контакти с Русия за векове напред. До безкрая.
Върви си там враг
И ти си ВЕЩА в дрогата комай.
Е, който не е чел анализи в "Литературен вестник" по въпроса, така ще говори
От сметките, които плащам на руснаците за ток и парно, не останаха пари за дрога
В нашето мило Отечество Руските хора са много, всичко е вече изпечено, Мила Българийо, сбогом!
Който хвали руснаците, да си праща децата да учат там и да се лекува в Нагорни Карабах!
Умри като свободен Българин
Не се пише ленейка, бе компир, това е тъжната съдба на софиянци,да търпят бесни селяни като ЧИЧАТА
Е,сега се нагъзете на американците.Бази,без да ви молят им додохте,скоро турците ще окупират Родопите,а ако се възпротивиме, НАТО може и да бомбардира София.Играйте му кючек на Доган,пък той може и да ви тури чалми на главите.Така де,нали сте и сие комбиние със Станишев и Доган ефенди.Станишев най-много се гордее с това - че създал американски бази на свещенната българска територия.
Не бой се. Атакаджиите ще ги наредим на границата с Турция.
благодаря за обективата и компетентна забележка/ трогнат съм/ извинявай/ прав си/ казва се лИнейка/ просто в тоз прозорец няма сперчекър, редовно бъркам
Абе ти да нямаш едипов комплеск?
Не НАТО ще бомбардира София а руснаците дето искат да строят техен газопровод на наша териториа.
ПОКЛОН ПРИЯТЕЛЮ
Вече патриот в Б-г звучи като диод
погодил номерайнов
Достоен човек - Матей Стоянов
Как може да има читалище на името на крадеца на романи Николай Хайтов.Даже улица "Крадец на романи"
Как може да има читалище на името на крадеца на романи Николай Хайтов. ако тогава е имало ксерокс, този човек нямаше да има и един разказТогава се пишеше в два екземпляра /оригинал и индиго/ Хайтов взема единия за редактора и другия, уж за художника на илюстрациите, и издава материала под свое име.
Да, Николай Хайтов е ревниво пазен от днешните комуняги.Той е част от тяхното нахалство за духовни територии. Кристина Патрашка казва големи лъжехвалебствия за крадеца на романи.
Патрашка беше интимна с дъртака, защото я уреждаше с някоя и друга благинка. Често му гостуваше, де... мома хубавица. Дали му носи цветенца на паметниците?
Хайтов ли имаш предвид?
Домдиго, домдиго, домдиго диго кой не пее домдиго вани ............
фани на.....
Радой е велик и гордост за всеки българин.В това спор няма. Но тук ме очудва активността, на коментатора ЧИЧАТА (както го наричат другите коментатори - "скопен педераст")Та този ЧИЧАТА май си е платено ченге. Как руснаците извадиха закон, да не се хули историята. Някой май има сметка да не се чустваме горд народ.Радой Ралин е камертон, мерило и отправна точка, по отношението към него можеш да разбереш, кой какъв е.
Долу лапите от кумирите ми Богомил Райнов и Николай Хайтов!
Мир на праха на Ралин, на Райнов и на Хайтов!!! Какви конфликти са имали, не знам и не ме интересува! А на лайнометчиците, изказали се под тази статия ще кажа само едно - Колкото и да словоблудствате никой няма да запомни имената ви! Най-малкото защото сте анонимни до един, но и да не бяхте.... http://devedjievblog.blogspot.com/
Деведжиев, като си се подписал, та какво от това, ще останеш в историята на лайнометите неанонимно. Бравос!
До "ПУ!" Когато нямаш какво да кажеш, не казвай какво да е! http://devedjievblog.blogspot.com/
РАДОЙ-РАЛИНИАДА 1. Върви из софиъските улици. Вятърът разпилява снежните му коси. На светофара Беловласият се обръща към една „хващата окото” дама и почти изпява: „Госпожо, не гледайте, че цветът е узрял. Нито пък, че аз съм целият бял. На зелено се минава и така човек спокойно остарява... е, във Вашия случай се подмладява”. И около тях всички се усмихват – кои по-хитро, кои по-лукаво... 2. Но не! Настоящото кратко слово няма да бъде сатирично, нито пародийно. Ще се опитам да го направя по-различно. Уплашен съм от това застрашително раздуване и раздухване на сатирика Радой Ралин. Защото всъщност той остава непознат и неразбран за мнозина, дори и за филолози-българисти! А това е трагично и драматично. Непознати или недочути остават нежните тонове, акордите от неговия поетичен свят. А поезията на този Популярен Общественик е като че ли самотна, непопулярна, ненашумяла. Има нещо безприютно в нея, нещо самобитно. И това си е в реда на нещата. Защото нима лириката на Александър Геров не е самобитна? Или тази – на Вутимски? Или още тази – на Добри Жотев? А Павел-Матевата? И Ханчевата? Та дори и Джагаровата? Всичките тези значими поети са родени един подир друг. А между тях се нареждат и две невероятни жени – Блага Димитрова и Невена Стефанова. ...още
Всички те знаят, че да си Поет е отговорност, кръст, страдание. И всеки от тях стига, изминава своята голгота. И всеки един от тях Възкръсва. Но не на третия ден след разпятието си. И ще ми се да вярвам – тепърва ще възкръсват в новите прочити, в новите преоткривания на техните малки вселени. 3. Радой Ралин има едно 60годишно присъствие в българската литература. Факт, с който малко творци могат да се похвалят. Продължаваше да пише до самия си край, но явно отново е неудобен. И не толкова „свежите” епиграми и басни, писани от или приписвани на него, създават чувството за особена трайност, а по-скоро това е неговата Неудобност. Той е дразнещ. А дразненето, непокорността – карат човеку да мисли, да преценява – функция, която в нашата Постдемократична епоха (и ситуация) комай не е на почит. А дали дразненето и непокорността са само ж и л а в и? Не са ли те повече крехки? Не изискват ли Силен Дух? Не изискват ли повечко Усилие? 4. И веселият залез ме черпи с руйно вино. Този залез не „взривява” стила в своята стихова същност както го прави Далчевият. Това е едно бохемско разливане, с каквото Радой Ралин остава неоснователно непознат. Тези стихове смайват със своята близост до чувствителността на Иван Динков и неговата „наливна тишина”. Смайват със своята изчистеност, избистреност, кристалност. Ала каква е тази сложна обвързаност между трима различни поети? Имам ли основание да я правя? Ще припомня друго двустишие на Непознатия: изкуството – едно безкрайно непостигане. Подобна синтезирана и концентрирана форма е характерна за Геров. Обаче и Далчев, и Динков, и Геров по различен начин доказват това, което изговаря Радой Ралин. А неговата фраза отново поставя въпрос. И той е: та постижимо ли е съвършенството за ограничения човек? Може би – око се с т р е м и към съвършенство. Ако се треми към незавършване, незамразяване, немумифициране на собственото си творение. От своя страна всички тези „не”-та структурират (или деконструират?) крехкостта. Защото, оказва се, не само човекът е к р е х ъ к, крехко е и самото изкуство. 5. Струва ми се, че никъде в родната лирика присъствието на Бащата не е така емблематично, така силно, така п р и р о д н о, каквото е в Радой-Ралинската поезия: Няма нищо по-хубаво от това да ставаш баща, да снабдяваш с младост света. Съветите, които лирическият баща отправя към децата си не са дидактични, не са сурови, но са строги и при все това свободни. Така ги възпитава, че те трябва да бъдат уникални, своеобразни, не да са епигони: Приличай на себе си. И накарай и времето да заприлича на теб. Чувството е бащинско. Отношението е бащинско. Сърдечно. Топло. Връзката между бащата и сина е духовна. Извисяваще. Свободна. И тук е мястото където ще отбележа, че стихът на Радой Ралин е също свободен. Този стих е свободен дори когато е „заигран” с рими, защото и те са свободни. Защото „Не звънят като камбанка на пишеща машина” (така е казвал Далчев, нале?). а свободният стих не е модерен, но е естествен. „Развълнувай човека и той ще се замисли” – ще сподели малко по-късно и Стефан Цанев – отново за тази същата стихова форма. Да, ще се замисли човек и няма да се омагьоса от римите и музикалността им – освен ако римиет не са Моцартовски, Пушкиновски, Лилиевски или Валери-Петровски. Тези рими също са свободни. И тяхната ритмика е като аритмиката на свободния стих. Защото тя не е приспивателно, а е дразнител. Та нали Александър геров говореше за „грапав ритъм”, а Вапцаров пък – за „грапав език”. И тази г р а п а в о с т предствлява своеобразна свобода. Ето тези интонации: Да бъда отрупан с деца натежал като крушов клон есенно време („Порив” 1960 г), Отдавна съмнало... Но слънчевите спици не са потеглили през цялата земя. Светът като че е населен само с птици. И дишането става остро като глад („Най-дългият ден” 1963 г.), Оня залез зад синия рид притаил в рубинена ласка... („Завръщане” 1940 г.), Ако не беше моето безсъние, кой щеше да завива двете ми деца, продължаващи в съня си дневното боричкане? („Нощен живот” 1967 г.). Ето точно тези интонации на приглушеното, на не стаеното, тези нюанси на полумрака, негата и естествено съпътстващата ги мекота, съзерцателност, тишина – остават непознати и недочути. Разбира се тези настроения и състояния създават усещане за хармония, завглъбяване, за баланс между човека и света. За космическа уравновесеност . Вероятно и това е част от наблюдението: Цялаат вселена вдишва и издишва светлина. Пътуващият, съзерцаващият, тихият – това е Непознатият Радой Ралин. А пътуването, съзерцанието, тишината пък са едни от най-интересните с ъ с т о я н и я (не само теми!) в лириката му. Непозната остава Въздишката-Миг, която е същностна за лирическия светоглед на Радой Ралин. Някой ще възкликне: Това е по-характерно за Александър Геров. Да, така е – не го отричам. Обаче подобна философска концепция не е чужда и на Неизвестния. В поетическото творчество на Непознатия откриваме такива стихове, в които се изповядва, че човек трябва да харесва, да обича, да вярва; да пази от посегателство любовта, защото това е най-чистото чувство. Разбира се всичко това отново е свързано със свободата. И отново със свободата е свързана „Молитва”-та на Радой Ралин, пък и неговото „Амин”: „Хляб наш насущний дай си го сам”. Молещият се Радой – също е н е п о з н а т и н е в ъ з м о ж е н. Или се лъжа?
пазете се че повръщам
Наскоро прочетох кино-романа на Радой Ралин " Аз съм Левски" изумителна книга, Вече не ме е срам, че съм българин. Колко нации имат такъв син, като Левски? Всеки български ученик трябва да прочете и осмисли този роман.
"Никой не е длъжен да чете автори от миналото"?! Казаното е височайша глупост!
Велика личност!Щастлив съм, че имах бегли съприкосновения с него!По-важно е обаче да ние ,колкото можем да се опитваме да бъдем като него, с неговата вяра в Доброто и в Човека и с неговите идеали и безкомпромисното им отстояване.Това е толкова трудно ....и благородно!Ако и да е неблагодарно!
Че си прав , така е но как как да се преборим с пропагандата която ни залива отвсякъде и ни насажда фалшиви ценности ..... може би в момента Lady Gaga е по популярна сред младите ..... а откъде идва тя ...от Dulle's plan
В гениалната ви статия пише, че никой не е длъжен да чете писателите от миналото. Напротив, неграмотници, длъжен е ! И стига сте плюли по Богомил Райнов. За някои неща е прав, и за Радой също. Това не прави и двамата по-малки. Ще останат в историята за разлика от много драскачи тук!
Да, Радой Ралин беше лудия Мак Мърфи от "Полет над кукувиче гнездо", а Богомил Райнов беше старшата сестра от филма с удобния нашийник на ВЛАСтТА!