Крис Хайслер в ролята на младия Хемингуей. Снимка: от продукцията на филма

Да си американец и да играеш Хемингуей в български филм е повече от провокация. Да влезеш в образа на 23-годишния Ърнест Хемингуей, все още никому неизвестен и далеч от първата издадена книга, снимки в абсолютно непозната страна, с доста различна култура от твоята - достойно изпитание за младия американски актьор Крис Хайслър (29 г.).

Сценаристът и режисьорът Светослав Овчаров, изследовател и историк (автор на документални филми за Коста Паница, Стефан Стамболов, Фердинанд, Константин Стоилов), изважда един достоверен факт – през октомври 1922 г. като кореспондент, отразяващ военния конфликт между Турция и Гърция за в. „Торонто дейли стар”, бъдещият писател Ърнест Хемингуей преминава с „Ориент Експрес”през България за Париж (пътуването е описано в сборника на Хемингуей „По телеграфа”, издаден и на български). Овчаров създава една човешка история за неосъществена любов и невъзможното бягство на млада българка от затворения патриархален свят (изиграна от дебютантката Гергана Плетньова).

Крис Хайслер (вляво) в сцена от филма „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа”. Снимка: от продукцията на филма

Изборът на актьор за ролята на Хемингуей обаче е едно доста скъпо струващо едноседмично мероприятие в Ню Йорк, организирано от кастинг режисьора Том Албърг. От 170 кандидата, които Светослав Овчаров редуцира до 15, а тях съответно до трима, най-голямо доверие му вдъхва Крис Хайслър. Грабва го със своята самоотверженост и с поведение и визия, които биха си паснали в дует с Гергана. Преди българското филмово приключение, той играе в телевизионни сериали в Америка като „Пазителят”, „Момичетата Гилмор”, „Джоан от Аркадия”, „Американски мечти”, „Докато свят светува” и има по-големи роли в игралните ленти „Съмнения”, „Шантав петък”, „Плацебо”.

Освен в професията, проявява хъс и в спорта, участвайки с по-големия си брат в състезанията по маратон, организирани във всеки от 50-те щата, досега са пробягали 13 от тях. Няколко седмици е тренирал бокс, за да бъде по-истински и близък до героя си (б. р. - Хемингуей е известен със страстта си към бокса в онези години, описана и в дневниците му). Всъщност всички реплики на Хемингуей във филма са автентични – взети от негови писма, дневници, спомени, книги.
По време на краткия си престой като гост на тазгодишния София филм фест, Крис Хайслер призна: „Всичко, което се прави в един такъв филм, се прави от любов към киното.”

Крис Хайслер: Хората тук правят каквото си искат. Има някаква безгрижност

- Разкажете за собствения ви опит и практика?

Крис Хайслер и Гергана Плетньова в сцена от филма „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа”. Снимка: от продукцията на филма

- Повечето от нещата, които съм научил, са от режисьора, при когото съм учил в гимназията между 13 и 16-годишен – той е комик и актьор със собствен стил във Филаделфия. Всъщност първата ми специалност във висшето образование беше комункации (б. а. - Пен стейт юнивърсити, Пенсилвания), а втората беше театрално изкуство. След това отидох в Лос Анжелис - мислех, че ще остана една седмица, но се срещнах с един кастинг режисьор, който стана мой агент и се обадих на майка си, че няма да се прибера вкъщи. Така останах в Калифорния пет години – снимах се в различни телевизионни сериали, беше ми забавно. След това се върнах във Филаделфия, а оттам отидох в Ню Йорк за участие в шоута на Бродуей и останах там.

- Какво знаехте за Хемингуей, как се подготвихте за ролята?

- В училище бях чел „Сбогом на оръжията”, а преди да дойда тук за снимките „Старецът и морето” и още няколко негови книги. Нямах идея, но реално аз трябваше да пресъздам портрет на Хемингуей преди той да е станал известен писател. Прочетеното не ме улесни много. Гледах много снимки, филми. Действително, аз бях очарован от него, той е изключителна, сложна личност. До шестгодишната му възраст майка му го е обличала като момиче, след това той прави всичко, за да изтъкне мъжа в себе си – започнал е да се боксира, носел е дрехи, с които да изглежда по-голям, измислял е разни невероятни, приказни истории. Във филма разказва как е спечелил орден за храброст. Бях заинтригуван от това негово да качество да героизира себе си… Как да изиграеш такъв герой - луд по своему и толкова очарователен в същото време?! Аз трябваше да бъда Хемингуей, а той е голямо вдъхновение.

- Помогна ли ви режисьорът Светослав Овчаров, как се чувствахте по време на снимките?

- Абсолютно му се доверих, изпълнявах указанията, но той ми даваше и пълна свобода да играя според усещанията си. Най-тежките снимки бяха през нощта, когато снимахме сцената със слизането от влака. Продължиха десет часа, бях премръзнал от студ, чувствах се странно, заливаха ме постоянно с вода, лицето ми беше върху земята, покрито с чакъл, всички говореха около мен без да разбирам нищо и си мислех: „Как се озовах тук?! Студено ми е, уморен съм, не знам какво става, кога ще свърши тази сцена най-накрая?” Усещах, че и на Светослав не му е било лесно, но сега, когато я видях на екран, останах доволен.

- Разкажете за партньорството си с Гергана Плетньова?

- Не повярвах, че това е първият й филм - тя е толкова естествена, можеш да й се довериш. Между нас трябваше да има много емоция, силни чувства. Ние имахме сцени с много интимност и вярвахме на режисьора, който искаше те да изглеждат искрени и истински. Затова, за да се опознаем с Гергана си правехме разходки с кола и разговаряхме. Ние си вярвахме и се уважавахме един друг. Мисля, че това си личи във филма и любовта присъства в тези сцени.

- Как мислите, че ще бъде приет този филм в Америка?

- Не мисля, че ще го пуснат в големите кинозали. По-скоро публиката, която посещава независимите театри, би го харесала. Това е много артистичен филм, историята се разказва бавно. Мисля, че реално би го оценила българската публика, а не масовата публика в Америка, която е свикнала с друго кино – големи истории и много бързо действие. Този филм е по-статичен, с много дълги кадри, може би това ще ги отегчи. Такова арткино се оценява предимно по фестивали.

- Успяхте ли да добиете някакви впечатления за българите?

- Другите актьори и целият екип бяха много мили. По време на фестивала имах време да се разходя в София и да погледам. Съвсем различно е, няма нищо общо с Ню Йорк, Калифорния или друго място, на което съм живял. Просто наблюдавах и попивах, и бях много изненадан колко много хора има навън. Естествено, не знаех с какво се занимават, какво работят, дали имат почивка, но ми беше чудно, че толкова много хора са излезнали в сряда следобяд! Това малко ме смути, защото в Америка всеки върши нещо, всеки ден имаш някакви задачи. Така че културата тук е много по-различна, има някакъв вид безгрижност и просто хората правят каквото си искат.