Виктор Пасков. Снимка: в. Новинар

Виктор Пасков, известният български писател и публицист, е починал снощи в болница в Берн, съобщи БТА, по информация от българското  посолството в Швейцария. Авторът на “Германия - мръсна приказка” и “Балада за Георг Хених” беше съветник по културата в посолството.

През последните години Виктор Пасков води не една и две литературни и обществени дискусии, които предизвикваха широк отзвук с нестандартните тези и яркия публицистичен език. Дори противниците му не можеха да оспорят огромния литературен талант на автора на едни от най-добрите съвременни български романи.

Едно от последните интервюта с Виктор Пасков излиза във февруарския брой на списание “Ева” и сякаш изразява предчуствията на писателя:

- Страх ли те е от смъртта?

- Страх ме е, че може да бъде бавна и мъчителна, да ми унищожи достойнството и да ме превърне в тежест за другите. Иначе толкова герои съм изпратил в отвъдното, че би трябвало да съм свикнал с присъствието й.

- Значи не те паникьосва мисълта за старостта?

- Ни най-малко. Въобще не приемам, че съществува. Справка: Гьоте и Вазов. Познавам едни смешни юпита на по двайсет и осем години, протежирани от озверели родители, втренчени в кариера, надпревара и BMW. Парите са им идея фикс. Марковите костюми висят на туловищата им, защото плюскат по кило свинско на ден, да си образуват енергия. Безвкусните им вратовръзки са с безнадежден двоен възел. Това е старост. До един са по-дърти и от котката на Адам.

- Пътуваш много. Има ли място, до което ти се иска да стигнеш?

- Там, откъдето Данте се връща, със същия резултат. Но може би все още не съм на попрището жизнено в средата, или пък е много късно. Иначе много бих искал да стигна до Галерията на Христо Калчев срещу Консерваторията, той да си седи там, веждите му да щръкнат нагоре като на татарски хан и очите му да засвяткат и той да изръмжи с глас, като след гаргара с кабърчета: „Къде се губиш бе, зеле? Сядай да пием по едно!” Но няма вече да стигна до Галерията.

Виж цялото интервю на Лилия Стамболова

Пасков  е роден на 10 септември 1949 г. в София. Завършва гимназия в София и консерватория в Лайпциг (1976). Свири в джазови формации. До 1980 г. работи като композитор, оперен певец и музикален критик в тогавашната ГДР. Литературен и музикален редактор към Агенция “София-прес” през 1980-1987 г. От 1987 г. е редактор и кинодраматург в Студия за игрални филми “Бояна”. През 1990 г. - 1992 г. живее в Париж. Директор на Българския културен център в Берлин, Германия (2002 - 2004).

Сред най-известните му произведения са: “Невръстни убийства” (1986) , “Балада за Георг Хених” (1987), публикувана във Франция през 1989 г. и отличена с Голямата литературна награда на Бордо (Франция). Преведена е и в Англия, Германия, Испания, Полша, САЩ, СССР, Чехия, Словакия, Швейцария. Автор е и на романите “Ций Кук” (1991), “Германия - мръсна приказка” (1992) , “Алилуя” (2001) , “Аутопсия на една любов” (2005).

По негови сценарии са снимани филмите “Ти, който си на небето”, “Индиански игри”, “Пльонтек” и “Духове”. През 2005 г. става носител на литературната награда “Хеликон” за книгата “Аутопсия на една любов”.

Полемични статии от Виктор Пасков

Нищи духом

(последната му статия в “Труд”, където води седмична рубрика)

Не че ми се връща към темата, но и аз принадлежа към умниците, които си закопаха три часа от живота да гледат финала на унилото шоу, наречено “Голямото четене”. Бързам да кажа, че съм от малцината националисти, патриотари, закостенели някъде в седми клас аналфабети, които са напълно удовлетворени от финалния резултат.

Кое тогава ми се вижда унило?

Покрай всичко друго “Голямото четене” показа, че всичко, което хвърчи над Англия, може да се яде в България. Унило е да гледам например как този разлят рубенсов ангел, тази “аристократична” отломка с втръсналата на всички папийонка Гого Лозанов се превзема с демодираната си лексика (“знаци”, “семантично”) в пуст опит да ми обясни колко си пада по “Малкият принц”.

Абсолютно не му вярвам. Пада си по командировката до Сахара, от която ни въртяха достатъчно кадри, за да ни откажат завинаги от повторна среща с Гого сценариста, Гого главния актьор, Гого режисьора… Нали вече няма да ни пускате филмчето, колеги от телевизията? Благодаря.

Можеше да е и по-лошо. Можеше естетът Гого да си бе харесал книгата на Жюл Верн “От Земята до Луната и обратно”. Няма да се формализирам за средствата за такава командировка. Подскоците му по лунната пустиня щяха да са обаче къде-къде по-вълнуващи от маломощното му драпане по Сахарската пустиня.

Но и Гого, както се казва, с мед да го намажеш. Ами колежката Севда Шишманова, скитаща се в размирната Богота по следите на изгубения магически реализъм?

Навремето, в края на шейсетте, когато “Сто години самота” се появи на български, гениалният литературен зевзек Владо Свинтила констатира, че на българския еснаф след сто години тъпота сто години самота му идват истински дюшеш.

Както и да е. Всяко грандиозно намерение е застрашено от ергенски пъпки в пубертета си.

Каква ергенска пъпка е обаче порасналата в тежки идеологически люшкания Копринка Червенкова, която в състояние на демократично отвращение обяви, че от романа на Антон Дончев “Време разделно” й се повдига, повръща, обзема я потрес?

(виж тук целия текст)

Тъпият номер с човешкото лице

(статия от сп. “Еуропео”, която предизвика много полемики)

В Художествената академия „Бъндараците“ и „Сребърните гривни“, първите прекрасни поп групи на България, даваха епохални концерти. На тези купони, превъзбудени от музиката на Kinks, Rolling Stones и My Generation на The Who, oт полска водка и току-що появилата се марихуана, скандирахме: „Дубчек! Дубчек!“ Милицията бе инструктирана да си трае. В Чикаго и Ню Йорк връстниците ни организираха гигантски манифестации против войната във Виетнам.

Джими Хендрикс правеше пародийни изпълнения на американския химн на феноменалната си китара и имитираше стрелба на автомат с тройно извиване на струните. Дженис Джоплин, младият Джо Кокър и всичките колоси на попа се включиха. Америка на милитаристите губеха тотално: под натиска на Мy Generation. Губеха всички скапани нацита в Германия. Тъп полицай бе гръмнал с три изстрела студента Руди Дучке. Това не можеше да се игнорира.

Дори и в тогавашната консервативна Западна Германия. Студентите побесняха. Медиите бяха принудени да се дистанцират от властта, което впоследствие се оказа печеливш ход. Медиите спечелиха като курви със страхотен адвокат, инсценирали процес за фиктивно изнасилване срещу малоумен фермер.

Гръмнаха радио и телевизия. На всички поп концерти скандирахме наред с „Дубчек“ и „Дучке“. Синовете мразеха бащите. Бащите бяха компрометирани. Забушува исторически обусловен и невероятно интензивен Едипов комплекс. Синовете настояваха дъртаците да си избодат очите с вилици и да се оттеглят от обществения живот. Да се разкарат бившите нацисти, комунисти, традиционалисти от правителството и да дойдат новите и младите карамболисти.

Четете най-новата история, о, четиридесетгодишни! За да видите кой студен джаз от 1968 не разбирате поради липса на биография. Колективните ви изпускания по тема 1968 приличат на пръдване в пълен асансьор. Не е изискано. Преди вас имаше идея, настроение, събития, ухания, музика. Бяхме общност и сила. Макар и илюзорна.(Все пак с нас се съобразяваше майор Петров.) Да ме извините, но вие дойдохте с провинциалната си идея за индивидуалност и неповторимост. С вашето идване в столицата дойдоха вълчите нрави, нравът на паразитния бръшлян по селския зид, който описвате с такова постмодерно умиление, с вашето идване…

Но преди вашето идване дойде Фестивалът. Не можете да си го представите, дартаняни на петнисти коне, пристигнали да завладеят Версай! Международният световен младежки фестивал. Изброените събития ни бяха влудили. Бяхме готови да излезем на сцената с чешките братя и да искаме промяна. Много ни харесваше това, което правят суперчехите. И стана вероломство. В една внезапна и грозна, проклета от бога нощ, моите връстници, които имаха нещастието да са войници, тръгнаха с хеликоптери и танкове срещу Чехословакия.

Имате ли капчица представа за каква мъка ставаше дума? Как ги изпращахме? Как ни се късаха сърцата за тези, с които до вчера бяхме пели симфонични опуси на Mamas and the Papas? На Beatles и Stones? Имаше едно заведение „Феята“, сега развалина. В навечерието, когато внезапно (тъпите копелета от властта мислеха, че е внезапно) приятелите тръгнаха да газят чехите, се напихме. Те поеха. Отчаяни. Вашето интелигентно поколение може ли да разбере подобна тъга? Нямаха право да ни кажат накъде са тръгнали.

Виж тук целият текст във в.”Новинар”