Туристи се разхождат край останки от Берлинската стена, превърнати в галерия на открито. Снимка: Ройтерс

През пролетта на 1989 година малцина вярваха наистина, че Берлинската стена - най-видимият символ на разделението на Германия - ще падне до края на годината. Казаните няколко месеца по-рано от източногерманския лидер Ерих Хонекер думи, че “стената ще остане на мястото си след 50 и след 100 години”, все още кънтяха в ушите на мнозина.

Сред хората, които се съмнявали, бил Йохен Александер Фрейданк, израснал в комунистически Източен Берлин по време на Студената война и спечелил “Оскар” за най-добър късометражен филм през февруари. “За мен това е почти сюрреалистичен момент”, каза 41-годишният режисьор в емоционалната си реч, с която прие наградата на Американската академия за филмово изкуство. “Израснах в Източна Германия, зад стената. Западна Германия беше толкова далеч от мен. Холивуд, той беше наистина много далеч. А сега “Оскар” - това е невероятно.”

За милиони други изживяването е било невероятно, когато в нощта на 9 ноември 1989 година стената си отиде безвъзвратно - нещо, което постла пътя за обединението на Германия 11 месеца по-късно. Германският канцлер Ангела Меркел, която по онова време работела като физик в Източен Берлин, каза, че винаги е вярвала, че двете Германии ще се обединят отново, “но не непременно, докато съм жива.”

В продължение на десетилетия източногерманците търпяха режим, който отказваше да им позволи да пътуват на Запад и ги шпионираше с армия от тайни полицаи и доносници. Според Райнер Екер обаче - бивш дисидент, който сега е директор на германския държавен музей в Лайпциг за комунистическата епоха - недоволството се ширело. „Продържавният лагер се надяваше, че Хонекер и приятелите му ще умрат, което ще позволи на по-млади хора да се възкачат на лидерските постове. Опонентите все още вярваха, че е възможно социализмът да бъде реформиран и демократизиран, обяснява Екерт. Повечето хора просто казваха: “Това не може да продължава”, без да знаят какво искат наистина”, допълва той.

Германия имаше късмет, че последиците от политиката на съветския ръководител Михаил Горбачов на гласност и перестройка се разпространиха в Източна Европа, макар че режимът на Хонекер не обърна внимание на това, което се случваше около него. Докато източногерманците се оглеждаха на Запад за политически свободи и икономическо благоденствие, мнозина започнаха да осъзнават, че започнатите от Горбачов реформи ще достигнат и тяхната страна.

“През пролетта на 1989 година промяната в Германската демократична република (ГДР) вече беше видима”, спомня си 76-годишният Бернхард Фогел - ветеран от Християндемократическия съюз (ХДС) на Меркел и премиер на западната провинция Райнлайнд-Пфалц в периода 1976-1988 година. “Ясно беше, че хората там си вземат бележка от гласността и перестройката”, каза той в интервю. “По онова време политическите цели на правителството на Федерална република Германия (ФРГ) бяха съсредоточени върху облекчаването на ограниченията за пътуване и подобряването на контактите между двете части на Германия.”

Западна Германия се радваше на безпрецедентен икономически растеж - брутният вътрешен продукт се увеличи с 3,7 процента през 1988 и с 3,6 процента през 1989 година - най-високите равнища от десетилетие. През 1989-та безработицата намаля до 7,6 процента.

Фогел, който след обединението стана премиер на източната провинция Тюрингия, а в момента оглавява изследователската организация фондация “Конрад Аденауер”, признава, че е бил изненадан от скоростта, с която е рухнала Източна Германия. “В ранната пролет на 1989-та изглеждаше утопично стената да падне скоро. Никой в Западна Германия не мислеше, че дните на Източна Германия и на Берлинската стена се преброени”, казва той.

“Стана ми ясно, че са в ход драматични промени едва когато се състоя така нареченият паневропейски пикник”, както нарече Фогел мирната демонстрация в град Шопрон, на австрийско-унгарската граница, през август същата година. Усещането му се потвърдило от пороя източногерманци, търсещи убежище в западногерманските посолства в Прага, Варшава и Будапеща, както и от мирните демонстрации в самата Източна Германия.

По онова време наближаваше краят за Хонекер, чийто неуспех да се приспособи към вятъра на промяната го принуди да подаде оставка на 9 октомври - месец преди падането на стената. Седмица по-рано Горбачов посети Източна Германия за празненствата по случай 40-ата годишнина от създаването на страната. Именно тук той направи прословутото си изявление: “Животът наказва онези, които закъсняват твърде много.”

По БТА