Александрос Петерсен*

Участниците в срещата на високо равнище “Набуко” позират за групова снимка в парламента в Будапеща на 27 януари 2009 г. Снимка: Ройтерс

Миналия месец потребителите на енергия в Европа трябваше да си отдъхнат с облекчение. Тогава канцлерът на Германия Ангела Меркел се обърна на 180 градуса и подкрепи плановете на ЕС за финансиране на строителството на тръбопровода “Набуко” и заделените в бъдещия бюджет на Евросъюза 200 милиона евро за този проект. В края на краищата ЕС се обедини и предостави финансови стимули за инвестиране на средства в тръбопровода, по който природният газ трябва да дойде в Европа през Турция, като по този начин създаде най-важната алтернатива на вноса от Русия.

Но сега по всичко личи, че постигнатото с толкова усилия единство е недостатъчно и е дошло твърде късно. През първия си етап сблъскалият се с огромни трудности “Набуко” - който е приоритетен от гледна точка на геополитиката, но предизвиква големи съмнения от гледна точка на търговията – трябваше да получава газ от азербайджанското газово находище Шах-Дениз-2 и от Азери-Чираг-Гюнешли в Каспийско море. Вторият етап, когато тръбопроводът трябваше да заработи с пълен капацитет от 31 милиарда кубически метра газ на година (което все още е малка част от необходимия на Европа газ), щеше да ползва газ от Туркменистан, Иран, Ирак или от страните от Персийския залив. Но в самото начало основен беше азербайджанският газ. Но като че ли руснаците просто го отмъкнаха.

На 27 март в Москва пристигна Ровнаг Абдулаев, който оглавява азербайджанската държавна енергийна компания. Там, на дискретна церемония в щабквартирата на руския енергиен гигант “Газпром”, намиращ се под контрола на Кремъл, той подписа меморандум за доставки в Русия на азербайджански газ от две нови находища и евентуално за износ в ЕС. Засега меморандумът не е задължителен от юридическа гледна точка, но пък може да напълно да подкопае жизнеспособността на проекта “Набуко”.

Европейските потребители – например българите, които мръзнаха през януари, когато Москва им спря газа за почти три седмици – могат да загубят още една алтернатива на руските газови доставки. В действителност, две алтернативи: Азербайджан е единственият маршрут, през който туркменският газ може да стигне до Европа, заобикаляйки Русия. Диверсификацията на енергийните доставки за Европа много бързо може да се окаже зависима от потенциално враждебния Иран, доколкото притокът на газ само от Ирак и от страните от Персийския залив ще бъде недостатъчен, за да се оправдае икономически строителството на Набуко.

Предложението на “Газпром” беше сложено на масата още през март 2008 година. Така че какво убеди Абдулаев да посети Москва именно сега? В края на краищата Баку се застъпва активно за строителството на Набуко, считайки го за важно средство за налагане на по-тесни връзки с Турция и със Запада.

Положението се промени от две важни събития от последните месеци: нахлуването на Русия в съседна Грузия и решението на Анкара да свърже енергийните проекти, минаващи през нейната територия, с влизането на Турция в Евросъюза. Русия се противопостави на стремежа на региона да се движи по западна траектория, но едва ли би могла да отклони Баку от избрания курс. С решението си обаче Турция остави Азербайджан и другите добиващи газ и нефт държави от Каспийския регион без надежден мост към Европа. Изборът не беше голям и се наложи да се отправи взор на север, към Русия.

Може и да е парадокс, но ЕС постигна единството по въпроса за строителството на “Набуко” само два месеца след като турският министър-председател Реджеп Тайип Ердоган отказа да участва в конференция, посветена на строителството на тръбопровода. Като причина той посочи така и неотворената глава “Енергетика” за влизането на Турция в ЕС и заяви, че това е основната пречка на пътя на енергийното сътрудничество. Анкара изпълни всички технически условия за отварянето на главата, но продължаващите в ЕС разногласия по членството на Турция й пречат да го направи.

Разногласията, свързани с разделението на Кипър, с въпросите на имиграцията, културата и религията, също се оказват препятствия на пътя на енергийната диверсификация на Европа. Може би не си заслужава те да се омаловажават, но същото важи и за значението на енергийната геополитика на Русия. Новата администрация начело с Барак Обама разбира стратегическата важност на сериозното отношение към турските интереси. Президентът подчерта това на последната си спирка в току-що завършилата обиколка на Европа. Лидерите на страните от ЕС, които се отнасят скептично към Турция, трябва да последват примера му и най-малкото да посетят тази страна, за чуят мнението й.

Резултатът от недоволството на Турция е не само загубата на ключов партньор за транзитните енергийни ресурси, но по-важното – на производител на енергия. Тя може да доведе до краха на проекта “Набуко”, който Еврокомисията нарича стратегически приоритет на ЕС. Тази перспектива поставя европейските потребители в същото положение, в което се оказа Азербайджан. И няма да им остане друг избор, освен отново да се обърнат към Русия.

*Александрос Петерсен е научен сътрудник на Атлантическия съвет на САЩ, стипендиант на фонда Дину Патричиу по програмата Трансатлантическа енергийна безопасност, съавтор на доклада на Центъра за стратегически и международни изследвания “Развиващата се динамика на Турция”.