International Relations and Security Network, Цюрих

Компютърно изображение на сондата «Феникс», която кацна на Марс на 25 май 2008 година. Снимка: Ройтерс

Космическата надпревара – особено във времето на световна икономическа криза – е огромна загуба на държавни средства. За да се води тя причините са много: патриотическа пропаганда, егоистично безразсъдство и неправилно степенуване на националните приоритети. Оправдани ли са харчовете за космическите мисии и ще спре ли Обама кранчето на НАСА, пише Джерард де Грут в International Relations and Security network.

Много преди изстрелването на “Спутник” през 1957 г. американските военни аналитици бяха ангажирани с оценката на значението на спътниците като оръдие на пропагандата, което излъчва от Космоса, като изобщо не отдаваха значение на практическите преимущества, които те можеха да донесат. “Със значителен престиж… ще се сдобие тази страна, която изстреля успешно първия спътник”, провъзгласи в свой документ от 1955 г. Министерството на отбраната на САЩ. На основата на тази логика прозвуча и предложението да се взриви атомна бомба на повърхността на Луната – просто за да се произведе драматичен ефект. Още по-наивни стратегии предлагаха на луната да се пуснат две ракети: една със син прах, а другата – с червен, за да се оцвети небесното тяло в цветовете на американското знаме.

И до днес политиката в областта на Космоса е запазила особеното си значение. През 2004 година президентът Джордж Буш обяви плановете за връщане на Луната като прелюдия към полет до Марс. В общи линии проектът на стойност 400 милиарда долара възникна заради необходимостта да се запази предимството пред китайците в новата космическа надпревара. Както и през 60-те години, умението да се правят безсмислени жестове продължава да се възприема като индикатор за жизнеспособност и мощ на нациите.

За съжаление тези крайно скъпоструващи космически мисии неизбежно водят към това, че накрая страда земната наука, а така също и наистина ценните изследвания, които се провеждат с помощта на спътниците. Не е учудващо, че най-активно срещу полета на “Аполо” до Луната се изказваха учени, които възразяваха срещу начина, по който се харчат парите за финансиране на посветената на американското самолюбие мисия. Същите оплаквания прозвучаха и след като Буш обяви плановете за полет до Марс.

Оправдани ли са харчовете?

Въпреки това космическите ентусиасти винаги са готови да изложат оправданията за харченето на парите на данъкоплатците. При това повечето от тях се осланят на добре познатото изречение: “Човек е длъжен да прави изследвания.” Може би това е вярно, но защо трябва да се отправяме в Космоса за безполезни камъни? За изследванията не е задължително да се правят физически премествания – това ще ви каже всеки добър учен. Безусловно, и на Земята съществува маса нови области, които заслужават да бъдат изучавани и изследвани. Това са проблемите на глада, бедността, мира.

По-практично съображение в полза на връщането на Луната има отношението към изотопа хелий-3. Той може да е полезен като гориво за термоядрен синтез от ново поколение, като може да реши земните проблеми с “чистата” енергетика. Но главната дума тук е “може”. Засега не са разработени съответните технологии, а запасите от хелий-3 са ограничени. Изотопът се среща в по-концентриран вид на повърхността на Луната, отколкото на Земята. Въпреки че словосъчетанието “в по-концентриран” също има доста условен характер. За да се получи един тон хелий-3 трябва да се преработят около 200 милиона тона лунна почва. За това на Луната трябва да бъдат създадени мощни минни разрези на повърхността, а така също пълна инфраструктура за живота на работниците. И всичко това – за да се обезпечи технологията за получаване на енергия, която засега не е разработена и не е потвърдила ефективността си.

Американският астронавт Бъз Олдрин (вляво) на Луната по време на мисията на «Аполо 11» на 20 юли 1969 година. Снимка: Ройтерс

В последно време Стивън Хокинг твърди, че трябва да се занимаваме с колонизацията на други планети, за да обезпечим оцеляването на човешката раса в бъдеще. Ценя Хокинг високо, но това са глупости. Земята наистина е обречена, но къде по-точно могат да се отидат преселниците? Слънчевата система със сигурност не предлага удобна за оцеляване алтернатива.

А отдалечените галактики? Представете си космически кораб, който може да се движи със скорост от един милион мили в час – т.е. 20 пъти по-бързо от “Аполо”. За да достигне най-близката звездна система, в която на теория може да има гостоприемни планети, този кораб ще трябва да лети в Космоса 4000 години. С други думи, с темповете ни на развитие (по-точно, на разрушение), ще превърнем Земята в пресъхнали и димящи руини много време преди да можем да решим проблема с далечните космически полети.

Още един довод в полза на пилотираните космически полети предложи Джоан Джонсън-Фриз от Военноморския колеж в Нюпорт, щата Род Айлънд. Тя вижда в космическите пътешествия проява на “мека сила”, която не вреди на никого, но която има смисъл. Според нея връщането на Луната ще утвърди културното превъзходство. Като доказателство за тезата си Джонсън-Фриз дава факта, че целият свят се е възхищавал на кацането на “Аполо” на Луната през 1969 година. “Възхищението и уважението, казва тя, могат да донесат също толкова, ако не и повече, сигурност, колкото винтовката.”

Честно казано, това е идиотско. Да, един милиард души гледаха как Нийл Армстронг направи малките си стъпки на Луната. Но след това значителна част от този милиард продължи да воюва помежду си във Виетнам, Палестина, Биафра и Алабама. Възхищението от прилуняването е безспорно. Но също така е безспорно, че то беше преходно. Мина само година, и дори Армстронг започна да се съмнява, че това е била “гигантска стъпка” на цялото човечество. Може би картината как китайски астронавт ходи по Луната, може да предизвика краткотраен изблик на емоции. Но появата там на поредния американец едва ли ще провокира мощен ентусиазъм.

Проблем на приоритетите

Всъщност мисията до Марс може да предизвика точно обратната реакция на тази, която предрича Джонсън-Фриз. Тя може да породи изявления за това, че САЩ са повърхностна и себелюбива страна, която се е освободила от земните си проблеми и е зациклила в лекомислена демонстрация на силата си. Трябва да си припомняме, че ако полетът на “Аполо” беше популярен сред белите мъже от средната класа, то сред чернокожите, жените и бедните той беше явно непопулярен, доколкото тази част от населението не одобряваше разходите за провеждането му.

Очевидно, ефектните космически зрелища не предизвикват възхищение у лишените от възможности. А враговете на Америка се отнасят именно към тази категория. Скъпоструващият полет до Луната, особено в момент на световен икономически спад, неизбежно ще предизвика недоволството на онези, които настояват за повече средства за борба с глобалното затопляне, глада и сушата. Безсмислените жестове в космоса ще направят твърденията на фундаменталистите за духовната бедност на Америка по-убедителни.

Малко след кацането на Армстронг на Луната Националното управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство (НАСА) предложи полет до Марс. Но Ричард Никсън погреба тази идея. “Трябва да осъзнаем, каза той, че разходите за Космоса трябва да заемат истинското си място в строгата система на националните приоритети.” Службата му по бюджета излезе със съкрушителна критика за пилотираните полети в Космоса. Тя отбеляза, че “пилотираните полети… не се отплащат икономически или социално, въпреки високата си цена.” Конгресменът от Ню Йорк Едуард Кох се изказа още по-откровено: “Не виждам никакъв смисъл да гласувам за отделяне на средства за това, да изясним дали на Марс има някакъв микроб, когато знам, че в сградите в Харлем живеят плъхове.”

Бъдещето на американската космическа политика

Администрацията на Обама, която отделя особено внимание на всичко ново и прогресивно, обеща да преразгледа изцяло структурата на държавните разходи. Казват ни, че преди да бъде финансиран който и да е държавен проект, ще се провежда щателен анализ на рентабилността му, че “свещените” проекти няма да получават средства само защото винаги са ги получавали. Да се надяваме, че тези принципи на предпазливост ще се прилагат и в отношението към НАСА.

Засега Обама дава противоречиви сигнали. Година преди изборите той казваше, че увеличението на разходите за образование с 18 милиарда долара ще се осъществи за сметка на съкращенията на мисията до Луната. Три месеца по-късно той започна да ухажва НАСА – може би, за да получи подкрепата на избирателите във Флорида. През август миналата година той направи обратен завой, като изрази подкрепата си за обещанието на Буш да върне американците на Луната до 2020 година. За човек, който влезе в Белия дом благодарение на обещанията за промени, тази постъпка е позната до болка.

Обама няма навика да благоговее пред републиканците. Но той би трябвало да проучи изказванията на Ричард Никсън и Дуайт Айзенхауер за космоса. Никсън беше първият американски президент, който призна, че НАСА използва нечестни ходове, като оправдава минали разходи с бъдещи инвестиции. С други думи, както твърди НАСА, мисията до Марс ще оправдае онези разходи, които бяха направени за кацането на Луната. Доста хитър начин за безкрайно харчене на пари, без да се дава нищо в замяна. Айзенхауер, който забрани финансирането на проекта “Аполо”, напомни на американците, че “в крайна сметка всяка изстреляна ракета е кражба от онези, които гладуват и не са нахранени, от онези, които мръзнат, тъй като не могат да си купят дрехи.”

По време на неотдавнашно радиопредаване за пилотираните космически полети един астронавт от НАСА ме попита как ще реагира американският народ, ако следващите, които стъпят на Луната, се окажат китайците. Отговорих, че въпросът крие доста тревожно чувство за незащитеност на американците, което, приложено към космоса, има опасни и скъпоструващи последствия. Припомних му думите на Айзенхауер, произнесени през 1964 година. Съжалявайки за огромните средства, похарчени за безсмислената лунна надпревара, той предсказа, че ще настъпи ден, когато историците ще кажат: “Тук САЩ, също като Рим, сгрешиха – тук, в пика на могъществото и разцвета си, те забравиха за идеалите, които ги направиха велики.”

*Джерард де Грут е професор по съвременна история в университета “Сейнт Андрюс”. Автор е на единадесет книги, последната от която The Sixties Unplugged.