Любов срещу омразата на Сибиле Левичароф*
28 Февруари 2009
Бел. ред. - Настоящата статия пускаме по повод интервюто в “Тагесшпигел” с германската писателка от български произход Сибиле Левичароф (виж тук), което предизвика спорове сред читателите и на e-vestnik заради нелицеприятните думи, изречени от нея за България. Авторът Златко Енев е дългогодишен емигрант в Германия, писател и редактор на българското онлайн издание “Либерален преглед”.
За непоносимата лекота на омразата
Пристъпих в луксозната зала със – за щастие вече познатото – усещане, че имам привилегията да се докосна до нещо истински култивирано, цивилизацията в нейното най-малко престорено амплоа, възвисяващият глас на литературата, такива неща. Не се шегувам, нито пък мисля, че преувеличавам – „Литературният Колоквиум“ в Берлин е място, добре познато сред познавачите с малко нескромното, но пък добре заслужено определение, което се намира на собствената му уебстраница: „Един от нервните центрове на цялата немскоезична литература“.
Вижте, ще захвърля тук брокатените думи, защото по някое време просто ми додява от тях. С две думи: мястото е страхотно, елегантно и стилно колкото могат да го позволят (почти безкрайно) многото пари и културната традиция (още по-безкрайно дълга, гледана през моите български очи), за която се говори, че все още съставлява около седемдесет процента от курикулумите на повечето елитни университети по света. Накратко: най-доброто от Германия. Място за преклонение и размисъл, място за освобождаване от тегоби, място за поклонение. Храм.
Идвах с доста определена, макар и неясно дали изпълнима, цел: исках да се запозная с авторката, която имаше привилегията да представя днес тук последния си роман, Сибиле Левичароф (на немски името се произнася „зюбиле“, което ме кара да си мисля за зюмбюли, пролет и много други, все приятни, миришещи на младост и свежест, неща). Бях прочел предния ден интервюто й в един от местните берлински вестници, бях останал леко озадачен от липсата на така обичайната за немците политически оцветена коректност, която почти никога не им позволява да кажат нещо лошо за Другите – нали Вина носят, хич не им е лесно, горките. Бях дори потиснал – без особени усилия, както винаги – лекото смущение, възникващо сякаш по неизбежност, когато някой започне да говори директен текст за родината ми, в резултат на което в края на краищата почти винаги се стига до някакви неприятни асоциации – я кенеф ще излезе, я нещо подобно… Свикнал съм да не се обиждам лесно, вече от много години насам. Казано накратко: аз гледам на себе си като на професионален Българин. Не само между другото.
Но този път беше малко по-различно. Дамата ме озадачаваше по един много гъделичкащ начин – а когато по този начин те озадачава една жена… Ужасно ми се искаше да се опитам да надникна под повърхността на презрението, дори омразата, които тя изобщо не се опитваше да прикрива. Защо точно нас, миличко? Да, виждам, че носиш българско име, мога да предположа, че зад всичко това се крие нещо лично, но готова ли си да говориш за него и без лак и лустро, готова ли си да ми кажеш за какво всъщност става дума? Готова ли си да се отвориш?
Не ще и дума, всичко това бяха вътрешни монолози без особени претенции за каквато и да било реализация. Никой човек не говори за такива неща лесно, аз не съм репортер, нито дори журналист, а Колоквиумът и без това всеки път е препълнен до тавана… Разчитах донякъде на факта, че Сибиле живее в Берлин, тоест теоретически би било възможно да се уговори среща, да се започне някакъв по-сериозен разговор, м-да… Теоретически.
Реалността, разбира се, започна да тропа по стъкларията ми далеч по-рано, отколкото си го желаех. Обади ми се Кристиан – моят немски приятел-фотограф, който е далеч по-обидчив от мен, когато стане дума за България. Наруга той Сибилата, без много-много увъртания, след което ми каза и най-важното: бащата-българин се е самоубил (или напуснал семейството, не знам кое точно), когато малката е била още на десет години. Това вече звучеше като прекалено директно обяснение, така че в първия момент аз се опитах да го игнорирам: някак прекалено елементарно ставаше всичко, цялата моя кула, градяща се на допускания за сложни, дълбинни преживявания, свързани с подтискащата сянка на един мрачен, може би все още жив, балкански деспот, рухваше начаса и нещата се свеждаха до най-обикновена омраза: омразата срещу онзи, който е отказал да се превърне в част от нормалността, в част от порядъчната и усърдна, швабска Германия… Не че това би било по-малко интересно за един читател, който никога не е живял тук. Но за мен? Впрочем, добрата стопанка и с лъжица преде – и така аз взех градския влак и се запътих към Ванзее без по-нататъшни умувания. Let the music do the talkin’. Това винаги е най-мъдрото решение.
Купих книгата веднага след като пристъпих в Колоквиума – и тук ме очакваше първата малка изненада: на гърба на безумно луксозното томче (а и как ли иначе – „Зуркамп“!) аз открих факсимиле на стар български паспорт, от който гледа красив млад човек, плюс печат, на който ясно се чете „околийско управление Пазарджикъ“, плюс гербова марка от 1940 г. Нещата започваха да придобиват все по-ясни – и все по-неприятни за мен, очертания. Лека-полека аз започвах да изпитвам към добрата Сибила истинска неприязън. Аз – професионалният българин? Хм, това е всичко друго, но не и професионално. Остави страстите за други, момче. Твоята работа е да наблюдаваш. Да наблюдаваш и да регистрираш. За страстите си има други хора.
А след това тя започна да говори. И да чете. И да разменя безумно остроумни и безумно култивирани забележки с двамата си събеседници – стари кучета от литературната гилдия, хора, чиято работа е да им тече мед от устата (или гликоза, по липса на мед, да речем). При което аз изпадах все по-здраво и по-здраво в плен на собствената си, вече напълно оформена, конструкция.
Добре, нека започнем по ред. Първо, що е Швабия? Самият аз трябва да призная, че познанията ми са ярко оцветени от същите шаблони, които карат Давид Черни да вижда в тоалетните най-запомнящия се детайл от българското преживяване. Швабия, в известен смисъл, е онова, за което светът си мисли, когато произнася думичката „Германия“. Богатство, пиетизъм, ред – и най-високият брой на душевноболни в цялата страна. Това не е шегичка – добрата Сибила го каза сама.
Представете си сега един българин, който попада в това гнезденце на щастието: свекърва му има единайсет братя и сестри, всички от които имат по още толкова чеда, все горди и непоклатими носители на немската порядъчност и усърдие. Самият той, така както го описва дъщеря му, започва постепенно да чезне и вехне, превръща се в мизантроп, който прекарва цели дни, заключен в стаята си, откъдето се носи мирис на мухъл, като в „Психо“. Откъснат напълно от една родина, затънала в ускореното изграждане на най-щастливия кенеф на света, откъснат от всичко, което някога му е било скъпо, родно, мило … Ех, душо, душо! Докато накрая сам слага край на всичко. И тази лустросана кокошка го е намразила – точно затова? Защото е отказал да се претопи? Защото е предпочел да угаси светлината, вместо да гори с равномерния немски блясък, поддържан с всички трикове на прочутата протестантска етика (впрочем, ония там долу май са католици, знам ли ги?) Защото й е отнел бащата, с когото би могла да се гордее, вместо да се срамува от самоубиеца, от този така непоносим Schwächling?
Оттук нататък за мен всичко беше ясно – предполагам, също толкова ясно, колкото е ясна България на милата Сибила – но тънкостите на дипломацията и политическата коректност вече бяха престанали да ме интересуват. Признавам, че по едно време даже се изцепих доста здраво с едно нашенско „твойта м…“ (докато хората ръкопляскаха, де). От професионализма ми не беше останала нито следа.
И тук вече се появи по-сложният проблем. Вижте, както мнозина от вас, така и аз нерядко се питам каква ли, по дяволите, е позата, позицията, умонагласата – наречете го както щете – която ние, българите, би трябвало да заемем и удържаме, когато се изправим пред Европа? Пред тази убийствено превъзходна, цивилизована, иронична, изпълнена с презрение, бърчеща нос общност, в която нашето място си остава също толкова неясно, колкото винаги е било, поне през последните 1300 и кусур години. Какво да правим, Господи? Как да спасим достойнството си, без същевременно да се унижаваме и ненужно раболепничим? Как да им покажем, че и ние се смеем, когато ни гъделичкат, или че кървим, когато ни убодат? Как, Господи?
Моят личен отговор може и да не ви свърши много работа, но той гласи така: просто трябва да я любим, това е всичко. Не да я обичаме, а да я любим – в най-директния смисъл на тази толкова хубава българска дума, с всичките му страстни конотации, с всичките му изрази на мъжка или женска сила, напористост, издръжливост, мощ. При това, забележете, аз нямам пред вид любенето, което българските жрици на любовта така или иначе носят из Европа от години насам. Тия момичета работят, а аз говоря за любов, мили мои. Не е нужно това да става в реалността – любовта и любенето, както всеки от нас знае, оказват своето магическо въздействие дори и когато не са нищо повече от силни и самоуверени фантазии. Те може и никога да не бъдат реализирани – но един човек, способен да люби истински, никога не може да стане обект на презрение и насмешка. Силата на тази емоция е прекалено голяма, за да допусне нещо такова.
И така, аз затварям очи и започвам да любя милата Сибила. Прониквам в нея бавно и внимателно, изучавайки всяка гънка на замръзналото от омраза лоно с любопитството, вниманието и нежността на истински, страстно любещия. Покривам я с жегата на страстта си, заглушавам стенанията й с целувки, не й позволявам да си поеме въздух, стопявам я, в най-директния смисъл на тази дума. Няма по-голяма сила от любовта, която познава себе си – в сравнение с нея омразата е само мимолетно избухване на вулкан, сравнено с могъщо морско течение. И така омразата на Сибила – омразата на едно нещастно, ако и безкрайно култивирано, дете – се стопява по неизбежност, сега тук вече властва любовта, снеговете се топят, слънцето се задържа все по-дълго на небосклона, а откъм горите се носят птичи песни – и те предвестници на свежест, новост, възкресение …
Аз те любя, Сибила! Усещаш ли колко по-различен изведнъж е станал светът?
Е, сега вече мога и да прочета книгата ти, без да се почувствам принизен и смазан от всеки пасаж, който навира в очите ми някаква грозна реалност. Без да скимтя от срам, защото принадлежа към нещо, пред което ти повдигаш до носа си кърпичка. Без да се чувствам застрашен от омраза, слабост, себеунижение. Аз умея да любя, Сибила! И дори ако това е единственото, което мога, то все пак е достатъчно, за да стопи твоята омраза, твоето презрение, твоята слепота! Разбираш ли това, моя мила, моя скъпа, моя най-свидна гургулице? Или ще ми кажеш, че е по-добре, когато не говоря толкова много?
———————————-
* Заглавието е на редакцията
Виж и рецензията от в . Ди Пресе - България според Левичароф: Задръстена, повредена, оплескана
 |
|
Една авторка иzдава книга zа Бьлгария и бьлгарските патриоти сьс Златко Енев я обсипват с псувни и ли4ни обиди на най вулгарният бьлгарски еzик. Каква е дествителността в Бьлгария? Нима е фал6ифицирала историята както комунисти4еската историография или zа6тото не въzпява победите на БСП/БКП. Цивилиzованата Европа свър6ва на границата със Сърбия. А вие дами и господа, другари "патриоти" какво направихте zа раzвитието на Родината. Да ви припомня, 4е и zа Илия Троянов писаха подобни хули и обиди, а сега го въzхваляват след като му преведоха книгите. Съ6то и Йурген Рот, крити4ен немски писател, бе6е zапла6ен от Румен Петков. Нито Германия нито Русия е виновна zа положението в България, а комунистите и техният апарат ДС. Докато нямя воля zа промени в страната,България 6те бъде тоалетната на Европаz,не се срамувам да се наричам българин, а се беzпокоя zа теzи които са свикнали да живеят в мръсотия и самоzаблуда.
Тази жалка крава да вземе да си направи услуга и да се застреля. Да я съжалим, че баща и се е самоубил? Едва ли, след като поставя и мен и майка ми в графа "курви". Коментара е прекалено културен според мен. А на мен въпреки красноречивия ми речник ми липсват подходящи определения за тази писателка.
Веселина, кой ви поставя вас и майка ви в графата "курви"? Пишете, без да мислите, вземете се в ръце.
Почтените жени нямат в речника си думата "крава". Това е любимата дума на магистралните жрици.
@cobalt може би изпускате един дребен факт, че е много важно как една информация се поднася на хората ;) Когато сте споделили тези свои възгледи пред немските си приятели, надали сте ги поднесли под формата на злобен и необмислен коментар ... докато то това, което се цитира от въпросната ... дама, безпредметният гняв просто струи. Има и един друг момент, умисълът и чувството, което влагаш, когато казваш дадено нещо. Надали на запад е нормално да изразяваш мнението си вуларно, неаргументирано и хаотично ... ;) Инак, съгласен съм с вас. Аз напълно приемам, че на някои езикът ни не би им се харесал. Точно, както и на мен не ми харесва немският, португалският и така нататък. Ама надали ако искам да бъда чут ще употребя епитети от сорта на тези, който е използвака въпросната офф-ка. Изкуството ни през 20-ти век не струвало ? Това е абсолютно несериозно ... Инак за морето и евтините ни жени съм напълно съгласен ... Сляп е онзи, включая и наш'та млада дама, която намеси себе си и майка си, който дръзва да оспори думите й ... В много отношения "освободеният" българин изгълта сума вносни идеологически бълвочи и продължава да го прави ... Вижте, cobalt, ако въпросната книжка ...още
е списана под формата на памфлет, бих приел донякъде грубият сарказъм ... ама дори в памфлета целите и средствата се подбират ;)
cobalt? Къф е тоя?
Драги съфорумци, авторката спечели голямата награда на Лайпцигския панаир на книгата.
Не съм чел още тази книга. Научих в резюме за съдържанието й от медиите. Сигурно наистина е скандална, изпълнена с негативизъм към българското, надъхана с неприязън (едва ли обаче чак с омраза!) към България и българите. Навярно авторката има своите основания и лични впечатления, лоши спомени и болезнен опит. Но от накратко цитираните в медиите ни нейни описания на нашенските нрави, живот и обстановка, виждам че всъщност става дума за директно поднесени грозни факти от българската действителност: първични мъже - мутри с анцузи - арогантни типове с нагло и вулгарно поведение, ниска култура и обноски на примати; свободно ширеща се престъпност - убийства, кражби, рекет и повсеместно изнудване, псевдоправосъдие; подкупни полицаи, митничари и всякакви други държавни служители; отчайващо ниски доходи, бедност и мизерия, кошмарно здравеопазване с абсурдна здравно-осигурителна система, отвратително обслужване, таксиметрови шофьори мамещи клиентите си, кални, мръсни, разкопани и неосветени улици и т.н. Всичко това, за съжаление, са грозните щрихи от нашата реална действителност. Това е голата, неудобна, бодяща очите и неблагозвучна за ушите истина за България. Може би във въпросната книга фактите са преувеличени, а някои дори изопачени, но в общи линии не става дума за криво огледало, а по-скоро за критична снимка на живота тук. Никак ...още
не е приятно такива неща да стават всеобщо публично достояние, но най-лошото е, че те наистина съществуват у нас. От споменатите описания в книгата категорично не приемам, че българският език бил най-грозния. Това в никакъв случай не е вярно! Подобни безпочвени злословия омесени с реалните факти придават на книгата крайна тенденциозност и подчертани враждебни нюанси, вместо необходимата в случая обективност. Според мен тази книга изобщо не е подходяща за престижна награда, освен ако при номинирането й също не е била заложена такава тенденциозност.
Хайде, по-напред да прочетем романа, па после да коментираме. Тази награда се дава трудно и то за качества, а не за плювки.
Нима наистина трябва да си губя времето да чета тази боза - книгата й, за да ми стане ясно, че е изпълнена с омраза, арогантност и незнание? Напълно се солидаризира с автора на критиката, смея да твърдя, че познавам добре Германия и четящата публика. Затова съм сигурна, че този боклук "Апостолов" от Левичароф няма да донесе и един цент на авторката си. Ще си остане сама да плува в морето от гной и лиги. Впрочем още от снимката личи колко е зла и незадоволена тази жена. А ти, авторе, ако не те е гнус, люби я. Аз не бих си хвърлила дори храчката върху нея. Националното ми самочувствие не може да бъде увредено от жена, която нищо не знае и не иска да узнае. Предубедена и лоша - очевидно е заложено в гените й. Баща й бил "слабак4, така ли? Ами тя каква е.
Хей, хора, съвземете се и най-вече прочетете книгата! Тук не става въпрос за омраза. Който не го вижда и чувства, а предпочита да плямпа глупости, без дори да е чел книгата, сам си е виновен.. Е, малко трудничка е, верно, особено за хора, които не са добре с немския и въобще не са свикнали на такова жонглиране с езика. Относно името на авторката: глупост е да се твърди, че на немски се изговаря Зюбиле. Златко, Златко.. какви са тия измишльотини? Какво целиш с това иронично "Зюмбилка"? И какви са тия напори да я "любиш", докато и се стопят лагерите - не да я обичаш, а да я "любиш" - какво искаш да ни кажеш, Златко, с тая поредна идиотщина? Я вземи да изживееш такива страсти с немската си съпруга, или най-добре сам със себе си.., че да преглътнеш завистта и омразата и мирясаш.
Най-после въпросната скандална книга се появи по книжарниците ни. Надявам се сега след като имаме възможността да се запознаем с цялото й съдържание да я оценим обективно, а не индиректно. Купих си я днес и с интерес започвам да я чета. Любопитно ми е до каква степен слуховете за нея ще се потвърдят или опровергаят.
След прочитането на книгата съм с нееднозначно мнение за нея. От една страна, най-ярко изпъква лъхащата на доста места злоба и ненавист към почти всичко българско. Но от друга страна, намерих твърде точни описания, на места - попресилени, на родната ни действителност, които не бих оспорил. Общо взето обаче, стилът на авторката излъчва негативизъм и тенденциозност, което пък дразни българския читател. Особено с твърдения, като това, че българският език бил най-грозния в света, което не само, че не е истина, но е и груба провокация в най-злонамерен вид.
Сибиле като малка е била mißbraucht от баща си (който ненавиждал майка й) и на нея това много й харесвало. В един момент,в момент на просветление бащата осъзнава чудовищното престъпление, което върши с дъщеря си се самоубива. В своята крехка възраст детето Сибиле тежко преживява смъртта на баща си и най-вече липсата на онова сладострастно усещане, което той й е доставял. Това неизбежно непоправимо поразява крехката й психика и на по-късен етап, когато вече осъзнава същността на станалото, тя не е в състояние да получи нормално удовлетворение и фрустрираността взема връх. Съответно тя намразва всичко българско, дори и езика български (тя е контактувала с баща си на български), считайки ги за виновни за нейната нещастна съдба. Хора, бъдете снизходителни и проявете съответното разбиране. Сибиле е болен човек и се нуждае от дълга и систематична психоаналитична терапия.
Сибиле импулсивно лъже и на въпрос: - Говорите ли български? Отговаря: - Нито дума. Тя не смее да издаде тайната, че знае езика, на който са говори с баща си – за нея това е език на омразата и тя го мрази. Тя ще си умре със своята тайна, най-вероятно ще свъши като баща си със самоубийство!
До автора на този пасквил. Ако имахте малко достойнство, не бихте написали тия гадости. Честно казано, ако съм на мястото на Левичаров, ще съм още по-остра към бай-ганьовщината, която тя заклеймява в романа си "Апостолов".
Баща й бил неизлечимо тъжен човек и е изоставил жена и деца по най-позорен начин, като – той, уважаваният човек и обожаваният от пациентките си гинеколог – се е обесил на 43 години. ... Всеки човек с дори с елементарни познания по психиатрия ще ви обясни, че горното си е чиста ПАТОЛОГИЯ, изобщо цялата книга е ЯВНА ПОТОЛОГИЯ! Хора, вие явно сте слепи или откровени интелектуални сноби търсещи под вола теле.
зиг, и ти с такава красавица ще се обесиш
Всеки има право да напише и издаде в книга мислите си. Въпросната книга обаче не е нещо особено или впечатляващо като литературна творба. Защо при това положение е отличена с такъв приз? Нима останалите стотици издания са били по-зле от "Апостолов"? Струва ми се невъзможно!
Романът, освен всичко друго, е и поредният тест за европейската принадлежност на българина - тест, който много нашенци, неизлечимо заразени от комплексарщина, не успяха да издържат, уви.