Серхио Моралес. Снимка: Пюркубаплей

Преди дни Куба отбеляза 50 години от революцията, която доведе на власт Фидел Кастро. И въпреки че страната все още е затворена за Запада, а промените се случват трудно, един от символите на свободата е жив. Как оцеляват моторите “Харли-Дейвидсън” в условията на търговското ембарго на САЩ и как се поддържат машините с ръчно изработени части пише в. “Интернешънъл хералд трибюн”.
Приятелите на Серхио Моралес често го майтапят за мръсотията под ноктите и за смазката, пропила 58-годишните му ръце. Маслото е толкова отдавна там, че сигурно е по-старо от революцията на Фидел Кастро, шегуват се те. Моралес е чувал неведнъж тези шегички, но те не го отказват от работата му. Внимателно премества цигарата си от единия край на устата в другия, докато пръстите му обгрижват двигателя, давайки нов живот на един от малкото останали мотори „Харли енд Дейвидсън” в Куба. Подобно на Моралес, и той е по-стар от революцията през 59-а. Серхио е последният монтьор, който се изхранва по старомодния кубински начин. С ръчно изработени части той съживява американската икона по улиците на Хавана.

Предполага се, че „Харли” са пристигнали в Куба в началото на 20-те. Така твърди Мартин Джак Розенблум – бивш историк на компанията. Издръжливи и мощни, моторите стават нещо обикновено за полицията и армията. След революцията обаче – и последвалото ембарго от САЩ – поддържката им става невъзможна. Скоро повечето от моторите изчезват от улиците на Куба поради липса на резервни части. Днес машините са по-малко от сто. Ако обаче за тях се полагат нужните грижи, те могат да издържат вечно. „Тези двигатели на практика са безсмъртни”, твърди Моралес. Поправката на двигател му отнема от 1 до 2 години, тъй като сам произвежда частите.

Любовната история на Моралес с “Харли” започва през 1972 година, когато обикалял острова с тях като млад автомеханик. От 1959 г. те имат репутацията на евтини, но трудни за каране машини. Тогава на полицаите се дава възможност да изкупят моторите си от държавата за по-малко от 40 долара. По време на революцията в Куба е имало около 2000 мотора. Същото обаче не се случва с източногерманските MZ-та. „Първо, ние бързо разбрахме, че се нуждаем от „Харли”, за да се придвижваме, спомня си Моралес. Не можехме да си купим MZ-та, защото това бе позволено само на учениците и студентите. След това обикнахме „Харли”-тата, защото бяха тежки машини. Дори без нови части успявахме да ги пригодим за движение.”

Кубински деца на “Харлей енд Дейвидсън” през 1947 г. Снимка: Пюркубаплей

Използвайки съветите на няколко стари механици, които преди време са работили за „Харли енд Дейвидсън” в Куба, и благодарение на излишни части, останали от евтини коли от комунистическите държави, Моралес измисля свой начин как да поправя американските мотори. „Това може би е единствената страна в света, в която бедните хора можеха да си купят „Харли”, добавя Моралес. Първият мотор, който си купил, обаче не бил по джоба на всеки. Намерил „Knucklehead Servicar” от 1946 г., с двигател 1200 кубика. Този модел обикновено бил използван от доставчици по домовете, имал три колела и малка кутия отзад за инструменти. Моралес го взел в отлично състояние но не за 40, а за 1200 долара. По онова време това било шестмесечната му заплата. „В Куба има напълно различни отношения, разказва Розенблум. Тук не става въпрос за боготворене на машината като някаква скулптура, а просто реверанс към мотора като нещо яко и същевременно полезно.”

В момента в САЩ има толкова малко модели „Knuckleheads” от 46-а, че е невъзможно да се каже колко струва. „Оцелелите машини би трябвало да отидат в музей”, твърди Розенблум. Този на Моралес сега стои пред къщата му, макар на трупчета – колелата му се нуждаят от смяна, а моторът служи най-вече за убежище на кучето.

Казва, че скоро отново ще излезе на пътя и галено го нарича „Супер Абуела” (Супербаба – от исп.). Естествено, Супер Абуела е имала нужда от пластични операции. Преди време Моралес добавил към седалката две малки пейки, за да може да вози семейството си – двама отпред и шестима отзад. “Ако направиш това в САЩ, Бог да ти е на помощ, смее се Розенблум. Колекционерите ще те погнат и ще те бичуват.”

Личният мотор на Моралес е „Panhead”, модел 1950, наричан галено „Ел Индио”. Купен е през 1986 г. за хиляда долара, като парите дошли от продажбата на „Flathead”, модел 1945 г. Все още е с почти всичките си оригинални части. Колетата обаче са взети от „Шкода”. Моралес му е сложил и кош, взет от съветски „Урал”, като така прави своя версия на „Харли енд Дейвидсън”.

„Ел Индио” живее в трапезарията на Моралес - малка, оцапана с грес стая с две врати, от която се излиза направо на улицата. Тук Моралес прекарва по-голямата част от времето си, седнал на ниско столче и заобиколен от части – някои оригинални, други самоделни. И докато жена му прескача деветте двигателя, пръснати из стаята, той изкарва мотора на неравния паваж пред къщата. “Така сме от 36 години,” казва тя и свива рамене.

На стените сеньор Моралес е закачил американски знамена, няколко почетни значки от мотоциклетна асоциация и огромна чиния, на която пише: „Господ създаде света за седем дни. На осмия създаде „Харли енд Дейвидсън”. Сдобил се е с повечето от тези неща през последните две десетилетия, след като Студената война свърши. Когато информацията от Запад започна да пробива след 1990 г., Моралес се добира до наръчник за любимата си марка. Това били първите инструкции за поддръжка на „Харли енд Дейвидсън”, които той виждал. „Научих много важни технически неща, признава Моралес. Макар че вече знаех достатъчно от собствен опит.”

По в. Интернешънъл хералд трибюн