Робърт Баер*

Мюсюлмански активисти демонстрират с обувки в ръце пред американското консулство в Медан, Индонезия. Снимка: Ройтерс

Внимавайте за хора в Близкия изток, които хвърлят разни неща, пък било то обувки. Спомнете си за Давид и Голиат или за палестинската интифада - въстание, предизвикано от хвърляне на камък. Или най-добре си спомнете за камъните, хвърлени в Набатия, Ливан на 16 октомври 1983 година. На този съдбоносен ден израелски военен патрул, извършващ рутинна обиколка, се врязва в шиитско религиозно шествие. Следва дъжд от камъни, а израелците отвръщат на огъня. Двама ливанци са убити. Израелците не очакват да се случи кой знае какво и твърде късно разбират колко разочаровани и разгневени са ливанските шиити - от собственото си правителство, от палестинците, от американците, от французите, както и от окупиращите ги израелци. Набатия бързо рецидивира в ожесточена 17-годишна партизанска война. Тя ще се окаже бостънското чаено парти** на “Хизбула” и ще доведе до първия разгром на Израел на бойното поле - изтеглянето му от Ливан през 2000 година. За нас обаче Набатия трябва да е важен урок как един дребен акт на незачитане може да се превърне във вирусна зараза.

Човекът, хвърлил в неделя обувките си по президента Буш, беше арабин шиит, който от години е изразявал горчивото си разочарование от начина, по който се развиха нещата в Ирак. Източници в Ирак ми казаха, че той започнал да презира правителството на Малики, тъй като смятал, че се е продало не само на САЩ, но и на Иран. Бил бесен, че правителството на Малики е корумпирано и некомпетентно, каквато е и славата му. Как по друг начин може да се обясни, че във Вашингтон и Багдад потънаха 100 милиарда долара, предназначени за възстановяване? Или че в шиитските квартали продължават да не достигат електричеството и водата, че продължават атентатите с коли бомби? И той е бесен, че САЩ възнамеряват да изоставят Ирак до три години, оставайки след себе си пълен хаос.

Каквито и да са основанията за гнева на запокитилия обувките си, горчивата истина е, че колкото по-дълго стоим в Ирак, толкова повече ще бъдем обвинявани за всичко, което не върви както трябва в тази страна. Проблемите няма да се оправят преди предвиденото ни изтегляне през 2011 година. А може би никога няма се оправят от който и да е чужденец. Командващият коалиционните сили в Ирак генерал Рей Одиерно неотдавна каза, че силите на САЩ може да останат в иракски градове след юни 2009-а, за когато е договорено началото на изтеглянето. Разбирам какво има предвид Одиерно: той не иска да е този, който ще остави след себе си бъркотия. Но истината е, че той отдавна ще се е пенсиониран и ще почива в гроба си, преди Ирак да бъде напълно оправен.

Отървахме се от Саддам и колкото и да е недостатъчно, това е най-доброто нещо, което можем да направим, дори да останем в Ирак още сто години. Ако не се придържаме към графика за изтегляне с точността на швейцарски влак, може да стане така, че случка, подобна на тази с хвърлените обувки, да ескалира до степен, която съвсем не можем да овладеем - една иракска Набатия.

По БТА

*Робърт Баер е бивш разузнавач на ЦРУ, разпределен в Близкия изток, който пише за списание “Тайм”. Автор е на две книги - See No Evil и The Devil We Know: Dealing With The Iranian Superpower.

**На 16 декември 1773 година американски заселници, протестиращи срещу британското правителство, унищожават много пратки чай на Британската източна индийска компания и ги хвърлят в пристанището на Бостън. Това е ключово събитие за зараждащата се американска революция.