Изглед от Измир. Снимки: авторката

“Вафлите взех, кренвиршите също… и кафето взех – мърмори Мустафа под носа си, докато пътуваме към Капитан Андреево. – Само кашкавал не съм, но ей сега ще спрем, ще извиняваш…” Пътят към турската граница е обрасъл с барачки, пред които стои надпис “kaşar”, което ще рече кашкавал. Повечето от колите, които са в същата посока, спират, а пътниците пазаруват. Не е само Мустафа, на когото са поръчали да занесе на роднините в Турция български кашкавал. Родното си е най-вкусно.

Към 22 часа вечерта наближаваме Измир – трети по големина град в Турция с население над 3 500 000 души и второ по големина пристанище след Истанбул. Размерите наистина впечатляват, особено нощно време. Необозрима бляскава площ, милиони лампи, съединени в единно светещо тяло, сякаш огромно НЛО, кацнало за кратко на земята и готово всеки миг за обратен полет, то си знае накъде. На другия ден откривам, че по светло Измир съвсем няма този величествен вид, затова предпочитам да запазя спомена за нощния град.
Мустафа не влиза навътре в турбуха му, кара по околовръстното и не след дълго Измир остава зад гърба ни. Отиваме 35 километра по-нататък, към летището и селището Мендерес. Там е един от кварталите, заселен само с български турци.

Когато през 1989 г. изселниците пристигат от България, първо търсят квартири в града Измир. Някои биват приютени от роднини, други издирват далечни познати на познати, при които заживяват под наем. “Отначало отидох в Бурса, където имах чичо – разказва Али. – Уж чичо ми беше добре разположен към нас, но на втория ден ми направи забележка, че ризата ми била много разкопчана и да съм я затворел до последното копче. А пък на жена ми нареди да сложи забрадка. Това не е за нас, казахме си с жената и се преместихме в Измир.”

Наричат Измир “града на неверниците”. Определението идва от времето на Османската империя, тогава градът е носел гръцкото име Смирна. Тъй като християните (православни и католици) са били по-голямата част от населението, турците му викали “гяур Измир”. На 15 май 1919 г. започва превземането на Смирна от гръцките войски. В аналите на историята е записано, че още първия ден са избити 1000 цивилни мюсюлмани.

Центърът на градчето Мендерес край Измир, където е българският квартал. Снимки: авторката

По настояване на османското правителство тук пристига международна комисия, която обвинява Гърция за случилото се. Въпреки това следващата година по силата на Севърския мирен договор (един от договорите, с които се слага край на Първата световна война) Смирна става част от гръцката държава. През септември 1922 обаче турците си го взимат обратно. На 13 септември в арменския квартал пламва пожар, пламъците политат и към гръцкия. Над 25 000 гърци и арменци са убити, над 200 000 прогонени. На 24 юли 1923 г. в Лозана се подписва договор, според който Смирна и целият западен бряг на Мала Азия минават към Турция. Голяма част от останалите в града гърци се изселват в Гърция. В Измир идват турците, които до този момент са живели в Гърция и на Балканите. В следващите години градът набъбва от изселници – най-вече мюсюлмани от гръцките острови и по-малко от вътрешността на Турция. Християните си отиват, но прозвището “град на неверниците” остава. То особено много се харесва на българските турци, които след първата вълна изселници от 70-те години масово прииждат в Измир и при “голямата екскурзия”. Откъснати от религията си през социалистическите години в България, колкото и отново да са се помюсюлманчили през “възродителния процес”, голяма част от тях предпочитат “града на неверниците” пред властта на ходжите.

Турция не е това, за което изселниците са я мислили

Казват, че през 89-а турските власти извършвали необявено гласно разпределение, като на хората от Южна България рядко разрешавали заселване в Чорлу или Истанбул. За тях били отредени Бурса и Измир. В Бурса остават тези, които по-лесно могат да преглътнат ограниченията на религията, задължителни за онзи град. Към Измир се отправят “неверниците”.

“Скандализирахме местните, защото ние, мъжете, през лятото ходехме по къси панталони, както си бяхме свикнали в България. А жените ни носеха къси поли – спомня си Айдън. – Но както и да го гледаш, колкото и различен да е Измир от Бурса, пак ние сме си едно, а местните – друго. За разлика от повечето от останалите в Бурса ние успяхме да запазим независимостта си.”

Улица в Измир. Снимки: авторката

В случая “независимост” е условно казано. Още в първата година на изселничеството си български турци разбират, че Турция не е това, за което са я мислили. По време на тежките години на “възродителния процес” те гледат към съседната страна като към майка-спасителка, надяват се оттам да получат протегната ръка и помощ. Действително през 89-а в Турция се провеждат множество протестни митинги. Изселниците от България от 70-те години настояват държавата да се погрижи за роднините им оттатък. Факт е и че когато през лятото и есента на същата година хилядите български турци се изсипват в Турция, ги очаква стабилна държавна подкрепа. За известно време получават пари за наемите, взимат помощи за отопление през зимата, завършилите средно и висше образование веднага биват назначени на работа, по един член на семейство има право да стане държавен служител… Всичко това обаче им навлича гнева и дори омразата на местното население.

Пришълците от България говорят архаичен турски с арабски думи

Ето какво си спомня от онова време моя позната туркиня, преподавател по сравнително езикознание в Егейския университет: “Имаше много шумна медийна кампания – казва тя. – По телевизията непрекъснато вървяха репортажи, правеха се дори игрални филми. Запознаха ни с мъката на тези хора, призоваха ни да им съчувстваме. И ние им съчувствахме до един момент, в който се разбра, че те получават повече привилегии и това става за сметка на местното население. При нас също имаше безработица, нашите квартири също бяха скъпи и изведнъж се оказа, че изселниците от България ей така, без нищо да са дали на държавата, ще вземат повече от нас. Тази беше причината съчувствието до голяма степен да се превърне в неприязън. Освен това те говореха някакъв архаичен турски език, който често звучеше доста смешно. При мен в университета има асистентка, родом от Шумен. Била е на 17 години, когато напуснала България, но и досега по говора личи, че не е оттук. Турският език се модернизира, а вашите изселници използват повече арабски думи и слагат ударението на други места.”

Най-честата дума, която чуват българските турци в първите години на изселничеството си от страна на местните, е “гяури”, т. е. неверници. Но едно е сами да се назовават така, друго е да им го казват местните. Наричат ги още и “българите”. Градът на изселниците мъчно приема поредните изселници, пък били те и мюсюлмани и определящи се като турци. Баницата изглежда разпределена, на новодошлите не се гледа с особено добро око.

Нова къща на български турци. Снимки: авторката

Най-трудно било за мъжете, противопоставили се на “възродителния процес” и лежали по затворите в България. Очакващи, че ще ги посрещнат като герои, защитниците на турското име биват приети не като борци, а като опасни елементи. Нито една система не обича свободомислещите и непокорните глави, все едно дали в е България или в Турция. Тези, които докато си търсели работа, признали, че преди това били в затвора, били зачеркнати с месеци от турските работодатели. Страхували се от затворници, пък били те и политически. Затова просто предпочели да ги забравят. Политическите игри на управляващите и в двете държави, чиито жертви стават българските турци, така и не били разбрани от обикновеното турско население. А “възродителният процес”, проведен в България, им бил далечен и непонятен.

Българските квартали в Измир започват с кооперации за земята

Затова постепенно сред разпръснатите по квартири изселници се заражда желанието да се съберат на едно място, до старите си съседи, ако може да възпроизведат на новото място предишната си общност. Възстановяването на колектива е вид предпазна мярка, защита срещу местните. Общината в Измир построява специални блокове за тях, казват, че с пари от Европа, отделени специално за прокудените. Само че блоковете били високоетажни, имали асансьори, което оскъпило значително цената на отделния апартамент. Изселниците нямали финансовата възможност да ги купят. Малко по-късно се строят други блокове – вече на пет етажа и без асансьор в квартала Гьоредже, отново по-близо до летището и доста далеч от града. През 1993-1994 г. там се нанасят първите желаещи. Апартаментите са еднакви, по 65 кв.м. Дадени са на изплащане за 20 години. Който е живял обаче в къща с градинка, трудно свиква с блок, пък бил и той само на пет етажа. А който пък е живял винаги в бащината къща, трудно може да си представи да стои под наем в големия град. Идеята за собствена къща, твърде далечна за местните хора, става все по-осезаема за българските турци. “Един наем в Измир прави три врати на собствената ти къща – казва Халиде. – Кое е по-доброто, а?”

Нова къща на български турци. Снимки: авторката

Още от началото на 90-а някои от изселниците оглеждат земите покрай Мендерес. Това са маслинови горички, лозя, ниви. Местните сами предлагат да им продадат тези земи. Но трябва да се направи така, че да се купи по-голяма площ, за да може повече хора да се съберат на едно място. Няколко пъти се съставят кооперации. В тях обаче винаги влизат местни хора, които според българските турци се опитват всячески да ги прецакат, т.е. да вземат земята евтино и да я препродадат по-скъпо. Не само в града Измир, но и тук българските турци продължават да живеят нащрек, в обкръжението на местните те се чувстват несигурни. През 1992 г. най-после успяват частично да се споразумеят. Няколко души купуват земята, после я продават на останалите. В първите години има пълна равнопоставеност. Земята се разделя на парцели от 180-200 кв.м., които след това се продават на желаещите изселници. Тогава парцелът е струвал от 6000 до 7000 лева. “Беше евтино, сега вече не е така”, разказват хората. Вътре в общността на изселниците нещата изглеждат уредени. Но не така стои въпросът с общините в Мендерес и Измир, чиновниците там твърдят, че къщите се строят незаконно, без регулация. Няколко пъти изселниците плащат глоби ту на едната община, ту на другата, ту на държавата. Въпреки трудностите в Мендерес израства “Горната махала”. Долната махала се появява по-късно, при нея вече установилите се правят номера на по-късно дошлите – парцелите са с по-малка площ, но пък повече на брой и така се печели повече. Взима се и пространство от улиците, като те също се стесняват, но пък парите от продажбите се увеличават. Всеизвестните трикове на строителното предприемачество не подминават и българските турци в Измир. Както някога местните се опитаха да ги преметнат, по същия начин по-старите изселници от България премятат по-новите. Нищо ново под слънцето, пък било то и над Егейско море.

Днес, 16 години по-късно, собствеността все още не е документално регламентирана. Къщата се води на един собственик, а земята под нея на тези, които навремето са я изкупили от местните. Повечето от изселниците са доста притеснени. Добрата новина е, че някои вече са успели да се снабдят с нотариални актове, значи скоро това ще важи и за всички останали.

Застрояването на махалите е свързано и с проблеми, създавани от живеещите в околните села. Според българските турци това са кюрди, чиято едничка цел била да правят на другите мръсно. Често се стигало дори и до истински ръкопашни битки между мъжете от двете страни. Българските турци, естествено, защитавали жените си. Изискващи толерантност към себе, малцинствата най-често са крайно нетолератни едни към други. Чувството за превъзходство над съседното малцинство не е чуждо нито на едните, нито на другите. Всеки смята другия за по-изостанал. Затварянето вътре в групата подклажда самочувствие, родено от слабостта. А отварянето навън към другия често изглежда невъзможно.

Утре следва: Изселниците в Измир: Да бяхме на днешния акъл, нямаше да тръгнем за Турция