Алекс Фъргюсън носи купата на европейските шампиони на летището в Манчестър през май тази година. Снимка: Ройтерс

Едно от големите качества на сър Алекс Фъргюсън - когато картите са свалени на масата, мениджърът на „Манчестър Юн” запазва аурата на свръхчовек, който не може да бъде уязвен. Изглеждаше непоколебим край тъчлинията на „Камп Ноу” преди девет години дори в 90-ата минута, когато „Юнайтед” губеше от „Байерн” с 0:1. С будистко спокойствие той гледаше и как Джон Тери пристъпва към бялата точка, за да изпълни дузпата на тазгодишния финал в Шампионската лига в Москва. Ако бе успял, „Челси” взимаше купата. Откъде идва това изражение, което издава вяра, че нещата ще се обърнат? „Не, по това време си мислех, че всичко е свършило, казва Фъргюсън, клатейки глава. На предпоследната дузпа събрах ръце и се молех. Ван дер Сар почти я спаси, но когато топката влезе в мрежата, си казах: „Никога повече не се моли.” По време на първия ми финал – още като мениджър на „Абърдийн” – водехме с 1:0, а в самия край „Рейнджърс” вкара два гола за две минути. Цял ден се бях молил. Заклех се никога повече да не го правя. Биха ни с 2:1, въпреки че цял ден отправихя молитви към Бог.”

Напоследък Фъргюсън не говори много с медиите. Брифингите са сведени до възможния минимум, на журналистите се налагат забрани с почти комично постоянство, интервютата лице в лице са рядкост. Ето защо е интересно, когато най-великият британски мениджър от това поколение – а може би за всички времена – свали гарда достатъчно, за да надникнем в изключителния му ум.

Снимка: Ройтерс

Едно от обвиненията, които му бяха лепнати като мениджър на „Юнайтед” в миналото, бе, че е тиранин. Такъв ли е? „Абсолютно не, отговаря Фъргюсън. Веднъж погледнах в речника какво е тиранин. Там пишеше, че това е човек, който тормози слабите. Когато погледнете срещу кого съм се изправял през годините като мениджър – а аз се сблъсках с всякакъв тип хора в съблекалнята – общо казано, те са много по-големи от мен. Какъв тиранин съм тогава?” А ако някой те плаши? „Ъ-ъ… имаше един-двама такива, казва Фъргюсън и прави пауза. Страхът е странно нещо, нали? Мисля, че когато шофираш, има страх. В безумния трафик например.”

Брилянтно измъкване. Гледката как Фъргюсън кара своето Audi A8, докато другите профучават край него е доста трудна за представяне. Може би защото той обикновено е возен от шофьор. И все пак е имало някой, който го е уплашил на терена. „Ами, най-вече защитникът на „Селтик” Джон Макнами. Обадих му се, за да му кажа, че го споменавам в книгата си („Managing My Life” – автобиография, излязла през 1999 г.), а той не спря да се смее.”

Футболната философия на Макнами се събира в една визита на „Челси” в Нюкасъл в края на 60-те. Минути след началото халфът на „Челси” Алън Бърчнол прави каквото си иска по десния фланг. Макнами, по това време със статута на герой в „Нюкасъл”, си сменя мястото с десния бек и започва да преследва Бърчнол дори извън тъчлинията, докато не го фаулира. „Ако влезеш отново в тази половина, ще получиш пълно лечение”, надвесен казва Макнами, докато Бърчнол се превива от болка на земята. До края на мача последният се ограничава в разиграване на топката пред защитната четворка на „Челси”.

Години по-късно Макнами твърди, че „футболът не е станал нито по-мек, нито по-твърд”. Каквито и промени да са направени, Фъргюсън ги приема и се движи напред. Как иначе ще обясните 22-та важни купи, които спечели за 22 години на „Олд Трафорд”, без да броим и 10-те, които взе за 8,5 години в „Абърдийн”?

Поредното предизвикателство за него дойде през лятото, когато Луиш Фелипе Сколари пое „Челси”. Ако някой се чуди защо след повече от 30 години Фъргюсън още не се е уморил от треньорството, отговорът е в реакцията му на прочетен материал в „Рейсинг поуст” преди сезона, в който се възхваляват качествата на бразилеца. „Всеки анализатор прогнозираше титла за „Челси”, спомня си Фъргюсън. Един бе написал: „Причината е в Сколари”. И добавяше, че той няма да се уплаши от мен, както се било случило с Венгер, Моуриньо и Аврам Грант. Вестниците припомняха мои думи, че „отбор с играчи над 30 години не може да спечели титлата”, които просто са преиначени. Аз казах, че отбор с играчи над 30 не може да подобри много играта си. А предвид представянето миналия сезон „Челси” няма нужда от кой знае колко подобрение, за да стане шампион. Същият онзи автор твърдеше, че Сколари е по-добър мениджър от мен. Не съм толкова арогантен да мисля, че това е невъзможно. Може и да е по-добър. Но как може разумен човек да напише това, след като Сколари никога не е идвал в Англия. Ако погледнете CV-то му, ще установите, че е бил начело на 17 различни отбора.”

Снимка: Ройтерс

Може би желанието да бъде най-добрият в известна степен е отстъпило на това да бъде обичан, но синът на корабостроител от Глазгоу едва ли ще го признае публично. Фъргюсън израства в скромно жилище в Говън. Той е от същата работническа класа от Западна Шотландия като Мат Бъзби, Бил Шенкли и Джок Стейн. Какво има в тази част от света, че произвежда толкова добри треньори? „Мисля, че хората в Западна Шотландия израстват в различен климат. Не в културен смисъл, а в буквален. Влажно е и постоянно вали. Стояли ли сте някога на брега на пристанището във Фрейзърбърг във февруарска сутрин? Красота!”

Като дете Фъргюсън работи в печатницата „Ремингстън Ранд”. „Спомням си, че когато правехме ножове и инструменти през зимата, първото нещо, до което се докосвах сутрин, бе студената стомана. Направо замръзвах. Беше адски студено. Въпреки това тези хора още правят най-добрите кораби в света. Не бива да идеализираме тези неща, но те играят важна роля във формирането на човешкия характер.” Как? „Като ти дават цел. Помислете си за миньорите: хора като Стейн и Шенкли. Спомням си какво ми разказа Стейн веднъж. В средата на 80-те имаше миньорска стачка, но няколко работници бяха започнали да разтоварват въглища от Белгия. Големият Джок ги спря. Погледна ги и им каза: „Надявам се, че сте горди със себе си. Лишавате хората от прехраната им.” Никой не обели дума. По-късно Сток ми каза: „Това бе позор за тях. Слизаш долу в недрата на земята, където нищо не се вижда. Има човек до теб, но ти не знаеш кой е. Но въпреки това той е най-добрият приятел, който ти ще имаш… Такива неща оформят характера ти и никога не ги забравяш.”

В “Манчестър Юнайтед” и Бербатов ще стане герой, смята сър Алекс. Снимка: Ройтерс

След подобни думи от устата на Фъргюсън, се чудиш как той толерира поведението на някои от съвременните футболисти. Може би защото Ерик Кантона и Кристияно Роналдо изглеждат на космическо разстояние от живота край бреговете на Клайд, описан от мениджъра им. Това обяснява и защо съжалява, че не е успял да привлече Паоло ди Канио, друг ексцентричен чужденец. “Ди Канио щеше да стане истински голям играч в „Манчестър Юн”, твърди Фърги. Той и сега е голям, защото успя да изрази себе си като индивидуалност. Така направиха Бест и Кантона, Гигс, Руни, ще го сторят и Роналдо, и Бербатов. Тук бързо произвеждаме герои. Ди Канио заслужаваше да е в тази категория.”

Ако Роналдо е бил герой в очите на феновете с 42-та си гола, донесли 17-а титла и трета КЕШ, то през лятото се превърна в грешник с наглия си флирт с „Реал” (М). „Тази сага приключи. Край!”, казва Фъргюсън, който има обяснение как главата на португалеца е била размътена. Няма обаче прошка за мадридския клуб и за Сеп Блатер, който оприличи договора на Кристияно с робство. „Мисля, че Блатер е в опасност… или просто е достигнал до мига, в който всички му се подиграват, казва Фъргюсън за 72-годишния президент на ФИФА. Дали остарява, не знам. Но такива неща се случват на хора с власт. Вижте какво стане с тираните в Африка.” Дали не сравнява Блатер с Роберт Мугабе? „Това би било абсурдно. Казвам само, че от позицията на властта, която има, той направи толкова абсурдни изказвания, че има опасност да срине доверието към себе си. Когато се изказа по въпроса с Роналдо, бе само месеци след 200-ната годишнина от премахването на робството.” В случая обаче като че ли позицията на „Реал” е по-разочароваща. „За мен ситуацията бе по-различна, защото знаех какво предстои и не бях изненадан, споделя сър Алекс. Когато продадохме Габриел Хайнце на „Реал” миналото лято, знаехме какво ще се случи, защото двамата с Роналдо са много близки. Не мисля, че те се интересуваха от Хайнце, колкото и добър да е той. Крайната цел бе да вземат Кристияно. Това, което бе грубо, е, че „Реал” като клуб на генерал Франко има навика да взима когото и когато си поиска. Това обаче е било преди да дойде демокрацията в Испания.”

Снимка: Ройтерс

Ако Роналдо трябва да следва нечий пример, то Фъргюсън би искал това да бъде Кантона. Това му казва той на срещата им в Лисабон през юли. Не става въпрос за кунг фу удара, а за връзката, която французинът имаше с клуба. „Британските фенове оценяват по достойнство лоялността, особено когато идва от чужденец, продължава Фъргюсън. Това е причината Кантона да е толкова почитан тук, нали? Той не само разбра клуба, той се обрече на него. Изпитваше обич към клуба и към съотборниците си. Ако някъде някога е имало играч, създаден за „Манчестър Юн”, то това е Кантона. Мисля, че той цял живот е търсил някой, който да го погледне и да му каже „добре дошъл у дома”. Пътувал е из толкова страни, подобно на циганите. Но когато дойде тук, разбра, че това е неговото място. Кантона се радваше на вечерите с момчетата, макар да не бе голям пияч. Бира, чаша вино най-много. Просто обичаше да бъде част от тази култура, което никога не му се бе случвало във Франция. Когато Ерик ти стисне ръката и те погледне в очите, направо те обезкуражава… А днес най-подценяваното качество на Роналдо на терена е неговата смелост. Куражът във футбола и извън терена има най-различни форми. За Роналдо няма значение колко пъти ще бъде сритан. Малцина са като него. Някои смятат, че най-голямата смелост във футбола е да отнемеш топката, но това не е всичко. Кураж е и да задържиш топката, а това го правят всички големи играчи. Най-добрите го можеха – Чарлтън, Кантона. Едни искат да бият дузпа, други поемат риска да се контузят, но важното е кой ще задържи топката и така ще надвие грубияните.”

Един от най-добрите в това отношение бе сър Боби Чарлтън – легендата, която поведе играчите на „Юнайтед” към ложата в Москва през май, за да вдигнат КЕШ. Преди това „Челси” бе поведен от Питър Кениън – изпълнителния директор. Същият се бе самообявил за фен на „Манчестър Юн” от дете, но избяга от „Олд Трафорд” при парите на Абрамович в „Челси” през 2004 г. Кениън се окичи със сребърния медал върху марковия си костюм, докато Чарлтън отказа да вземе златния. „Боби каза: “Вижте, това не е моята нощ. Това е за момчетата.” Всички щяха да го разберат, ако бе приел медала, защото имаше право – навършваха се 50 години от Бебетата на Бъзби. Но той мислеше за момчетата и за клуба. Това е Боби Чарлтън”, добавя Фъргюсън.

Дали напускането на Кениън при всичките му познания от кухнята на „Юнайтед” не е било удар, все пак? „Определено не! Питър Кениън? Не беше загуба за нас, споделя Фъргюсън. Най-доброто нещо, което ни се случи в последно време, е привличането на Дейвид Гил.”

Именно Гил е човекът, натоварен с тежката задача да намери заместник на Фъргюсън. Шотландецът, който на 31 декември ще навърши 67, заяви, че ще се пенсионира като мениджър на „Манчестър Юн” след края на следващия сезон. Макар че тази перспектива го плаши, той е уверен, че преходът ще е плавен. „Няма да има проблем. Основите са поставени, моралът е висок, а и аз не отговарям за всичко. Странното обаче е, че колкото повече остарявам, толкова повече се боя от мисълта за пенсиониране. Но ще дойде времето, когато ще си почистя бюрото и някой друг ще поеме нещата.” Не е ли важно кой ще е този? „Така е. Надявам се и вярвам, че това ще е някоя забележителна личност, защото, повярвайте ми, тази работа, не е лесна.” Забележителна като вас? „Не! Тази работа не би могла да се свърши два пъти по един и същ начин. Което всъщност е добре.” Опитайте се да го кажете на феновете на „Юнайтед”.
———————-
Интервюто е взето за сп. GQ и ще бъде публикувано в декемврийския брой.