Александър Солженицин - от дисидент до неудобен патриарх
4 Август 2008
На 89 години почина Александър Солженицин - писател с невероятна съдба, който остави неизличим отпечатък не само върху литературната, но и върху политическата съдба на Съветския съюз, Русия и света. Офицер, участник във Великата отечествена война, арестуван и осъден на заточение за критика на Сталин в писма до приятел, излекуван по чудо от рак, лагерник, после учител по физика в Рязан.
Литературният му дебют - повестта “Един ден на Иван Денисович”, публикувана в сп. “Новий мир” на Ал. Твардовски през 1962 г., по времето на краткото “размразяване” на комунистическия режим, когато начело на СССР е Никита Хрушчов, се превръща в литературна и политическа сензация. В нея за първи път се заговаря открито за лагерите в страната на работниците и селяните и за съдбата на обикновения руски човек в тях. Следващите му произведения - повестта “Раково отделение” и романът “В първия кръг”, отново се занимават с лагерната действителност и са забранени в Съветския съюз, но излизат на Запад и му носят Нобеловата награда за литература през 1970 г. “за нравствената сила, с която продължава исконните традиции на руската литература”.
Първият том на документалния му епос “Архипелаг ГУЛАГ”, публикуван във Франция през 1973 г., буквално разтърсва света с нарисуваната въз основа само на анализа на официални достъпни документи и устни разкази потресаваща мащабна картина на сталиновите репресии и терор над гражданите на съветска Русия. “Архипелаг ГУЛАГ” шокира и разтърсва милионите читатели в Западна Европа и САЩ и кара дори леви политици и интелектуалци да преосмислят отношението си към Съветския съюз и неговите управници. В същото време в самия Съветски съюз и страните от социалистическия лагер властите организират масови публични заклеймявания на Солженицин и протести срещу удостояването му с Нобелова награда.
В България на известното събрание на Съюза на писателите само петима писатели се осмеляват да не подкрепят т. нар. протестна декларация до Нобеловия комитет - Валери Петров, Христо Ганев, Гочо Гочев, Марко Ганчев и Благой Димитров. През този период Александър Солженицин непоколебимо отстоява своите литературни и обществени възгледи и в своето “Писмо до IV конгрес на съветските писатели” иска премахване на цензурата, реабилитация на писателите, избити по време на репресиите, и връщане на личния му архив, конфискуван от КГБ през 1965 г. Тъй като вече е твърде прочут в целия свят, за да бъде отново заточен или ликвидиран, през 1974 г. той е лишен от съветско гражданство и изселен от СССР.
Посрещнат е възторжено в Швейцария, издава втори и трети том на “Архипелаг ГУЛАГ”, превърнал се в енциклопедия на руските страдания в епохата на комунизма и световен бестселър, а по-късно се установява в отдалечено имение в щата Върмонт, САЩ, където живее уединено и се посвещава на книгата, която смята за дело на живота си - многотомната историческа епопея “Червеното колело”. Сред горите на Върмонт той насочва поглед към миналото на Русия в търсене на корените на всичките й беди. След годините на яростна борба срещу тоталитаризма на сталиновия режим се връща към действителността на царска Русия, годините на Първата световна война и причините за поражението в нея, за да попита дали руският народ не е заслужил съдбата си и парадоксално да “прехвърли вината от сталинистките палачи на самия негоден човешки материал” и да стигне до извода, че “палачите и жертвите са еднакво виновни за общата неправда” (А. Корольов).
Така или иначе литературните и публицистични произведения, както и моралният авторитет на Александър Солженицин изиграват значителна роля за падането на комунистическите режими в СССР и Източна Европа. През 1989 г. сп. “Новий мир” помества откъси от “Архипелаг ГУЛАГ”, излизат преводи в другите социалистически страни и така се вдига окончателно завесата над истината за репресиите на сталинизма, която само е приповдигната от Хрушчов и отново спусната плътно през следващите десетилетия.
През 1994 г. Солженицин се завръща в родината като каца във Владивосток и пътува с влак до Москва. Пътуването му се превръща в истинско посрещане на месия - по дългия път на всяка гара го очакват тълпи въодушевени почитатели, които очакват мъдрите му слова за бъдещето на Русия. Избран е за депутат в парламента, пише манифеста си “Как да устроим Русия”, който се разпространява в 27-милионен тираж. Солженицин смята, че бъдещето на Русия е в развиването на идеите на Столипин (б. р. - министър-председател на Русия, започнал аграрна реформа, убит 1911 г.) за свободно, икономически самостоятелно селячество, в обединението и самоуправлението на земеделците и производителите, в самоорганизацията на живота и труда в рамките на селската община - трети, исконно руски път, различен от комунистическата диктатура и западния нравствен упадък и егоизма на капиталистическото общество.
Въпреки първоначалния възторг от завръщането на Солженицин, тези идеи едва ли могат да намерят широка подкрепа в мътните години, когато се преразпределят огромните богатства и ресурси на страната. Гласът му затъва в шумотевицата на прехода, предложенията му вече се посрещат с присмех… В годините на това ново отшелничество той продължава търсенията си с фундаменталния труд в два тома “Двеста години заедно”. В него Солженицин прави мащабен опит да опише съдбата на руските евреи, да оцени мястото им в руската история и ролята им за сегашното състояние на страната. Тази книга предизвиква бурни полемики, т.нар. патриоти намират в нея основания и доводи за все по-явния си антисемитизъм, демократите я обявяват за лъжа и манипулация, учените откриват множество неточности и противоречия, а самите евреи го обвиняват в разпалване на омраза към тях. Самият Солженицин твърди, че се е постарал да бъде пределно обективен, но е факт, че в основата на изследването му е “въпросът за кръвта”. Някогашният непримирим борец срещу тоталитаризма и потисничеството над свободата на мисълта днес е стигнал до извода, че причините за бедите на Русия са не в характера на хората, не в особеностите на историята и развитието на страната, а в националната менталност на евреите и руснаците, в “гласа на кръвта”.
През тези години писателят получава всевъзможни почести и привилегии, обявен е от властите едва ли не за официален патриарх на руската мисъл и литература. През 2007 г. го удостояват с Държавната награда на Руската федерация на стойност около 160 000 долара. Президентът Путин я връчва на съпругата му, а после отива на крака в дома на Солженицин, за да “пие чай” с него. Но той си остава докрая неудобен патриарх. От една страна идеите му за месианската роля на Русия в света и за възможния различен, руски път на развитие са в унисон с новата официална идеология на властите, но от друга страна неговото безпощадно разобличение на Сталин и сталинизма не е в особено съзвучие с “новото” гледище за Сталин като голям държавник и строител на Русия. “Архипелаг ГУЛАГ” излиза в Русия през 1990 г. и не е преиздаван до тази година. А и Солженицин винаги е поставял истината, правдата - такава, каквато я разбира - над всичко останало. И я е отстоявал с непоколебимост, воля и майсторство на непримирим полемист. А това никога не е удобно за властниците.
 |
|
Лала от името си правя заключение, че си жена. Но такава агресивност от жени съм изпитвал само през нощта. А сега да ти кажа, защо аз мисля, че мюсолманската религия е по-хуманна за мюсолманите отколкото христианската за христианите. В Чикаго има две Български църкви за които никой не знае, да са помогнали някога на някой българин в нужда. Знае се че един от поповете който имал трокаджииски бизнес използвал българи без да им плаща. Срещам преди известно време един млад мъж мюсюлманин, който като разбра че съм българин ме помоли да го представя в българската църква и да му дам телефона на посолството, защото току що едно младо момиче българка починала в ексидент. Аз се обадих до българското посолството, от там някакъв бос ми се скара, че това е работа на българската общност и да не ги занимаваме с такива неща. От църквата не събрахме никакви пари, а момчето отказа да ходи втори път там, тъй като му се сторило, че те били много равнодушни. От моя магазин събрахме около $100, а момчето даде няколко пъти повече, които не бяха достатъчни да се изпрати трупът на бащата и майката, та вместо трупът изпратихме парите. Това момче е бил приятел на ...още
момичето. Той ми каза, че подобен случай е имало в тяхната общност и само за три дни събрали нужните пари да се изпрати трупът.
Абе, ти няма ли да престанеш да сееш кретении? Има свестни хора и мюсюлмани, има и християни, както има изроди и от всички религии. Сигурно има и свестни комунисти, макар ум, чест и партия да са три несъвместими неща. Само едно няма на тоя свят - комунистическа страна с развита икономика! А ти си един от извънземните дето вярват, че такава може да има! Виж си само разсъжденията - колко те били изкарали от теб - 200,000!!! Защо не смяташ ти какво си изкарал от тях, това е важното за теб!?! Не е въпроса да работиш, като идиот по 39, а да работиш така че може да изкараш повече и повече, да си квалифициран, търсен и успешен! Най-важното е, да изпитваш удоволствие от работата си! И да не си мрънкач!
Пешо вие сте безнадеждни. Хората от цял свят виждат истината само вие в България за съжаление тъпеете.
Абе вие Пешо и СК -наред ли сте изобщо?
Дори и да казвате истината, Пешо едва ли ще повярва.
Колко много енергия и плюнки за защита на идеологии и т.н.
Админ: Ще трием спам. Не пускайте едни и същи текстове многократно За свободата. Дойдохме млади и зелени От свободата заслепени, В ръце с кошници големи, Да возим скъпите коли, Да спим с хубави жени. Но, някак си обратно се случи Та вместо хубави жени, Хванахме баби без зъби. В начало имахме късмет, Кенефи чистихме прилежно, И хвалехме се в писмата, Че имаме добра заплата. Но, времената се смениха, И наща кенефчийска чест, Я най-жестоко опетниха. Изхвърлиха ни кат парцали, Дотам се стигна че дори, В хранителните магазини, Се храним скришом без пари. О-о, боже господи, Ела вземи ни, От свободата отърви ни.
Ти си болно, нещастно същество. Знам, лечението ти в щатите е скъпо и е непосилно за един малоумен бакшиш с леви убеждения, лев леген. Пий си поне перкизана, малко да ни отървеш от болезнената ти графонания. Ти си истински кенефен поет! Стиховете ти да бетер Нидялку! Нещастиееееее, куц кооон!
О-о, Пешо ти, от де се взе Със мозъчето на мишле Та всички бръмбари сега, В тоя форум ти смая. Разказваш им ти чудеса, За най-великата страна, Как всеки бръмбар е с кола, Как всеки бръмбар има дом И пешоглавците дори, Са със подслон, Над празните глави.
Тра-ла-ла, Тра-ла-ла. Ти си много зла жена, На добрия Ес Ес Ка, Се нахвърли кат оса. Пешоглавеца дори Щом като те той разбра, Със всичка сила изрева. Тра-Ла-Ла, Тра-Ла-Ла, Ти си мойта героиня, Ти си моята съдба, Смърт на ренегата - Ес Ес Ка.
Малее, съвсем си изтрещял! То не е лесно, като те мъчи къртицата отвътре. Виж, наистина отиди да се лекуваш, лошо ти е състоянието. Кукумицина те тресе, яко! Получаваш факсове от космоса, Ленин, Сталин, червения площад. Не ви ли преглеждат като ви пускат да карате таксита, или пак си бутнал рушвет, за да минеш?
Пешо трябва да обърнеш и малко внимание на възпитанието. Ти проявяваш "вредна агресивност" както един доктор отбеляза преди няколко дни и то към човека който те възпява в стихове. Сега като си толкова известен, може да предложиш на Лала една среща. И всичко това благодарение на СК.
Абе то и ти си известен, ама с печална слава - пълен чугунен дегенерат! Аз не искам да съм известен, просто не искам такъв като теб, да досажда във форума, никой да не му отговаря и той да си мисли, че е убедил останалите в малоумните си идиотщини! Ако човес има мозъче, дори с размера на този на мишле, но го използва пас е добре! а ако имаш такъв с размера на Ленин, но половината е болна, а другата - закърняла за какво ти е? Ти твоя го използваш, за рецитиране на социалистическия интернационал и за същинена от болното ти съзнание псевдопоезия, характеризираща много тежко психосъстояние. Или големината на мозъка ти е с размер един Ангстрьом, или качеството му е под всякаква критика, чугутена тикво с бетонен ръб!
Солженицин - това име го знам от четиридесет години . Неговата книга " Един ден на Иван Денисович " толковасилно въздейства върху читателя , че титрябва време , за да се върнеш в реалния свят . Така малък , уязвим и крехък се чувстваш , че изпитваш жал към самия себе си . Защото това е книга , която е пропита от началото до края с мъка , болка и тъга , която съпътства унижението в човека . Толкова е простичка и силна с посланието си .В края на 70 - те , когато я четох си задавах въпроса - нима е възможно това да е било истина . Трябва голям кураж , сила на духа и обич към човечеството , за да се напише такава книга . Мир на праха му !