Д-р Стойко Колев в София, след 20 години във Великобритания, от които 14 е практикувал като лекар. Снимки: авторката

След 14 години лекарска практика във Великобритания, д-р Стойко Колев продава къщата си там, зарязва високата заплата и се връща в България, за да стане джи пи. В последните години в списъка на пациентите му там са Робърт Плант от “Лед Цепелин” и състезателят от Формула 1 Дейвид Култард.
Завършил е медицина в София през 1990-а година. Веднага след това заминава за Лондон с трима свои приятели. Започва с нископлатена работа, докато става уважаван лекар с 80 000 паунда годишна заплата, купува си къща, но… избира България. От 1 юни д-р Колев приема пациенти в медицинския център „Д-р Лонг“ на ул. „Искър 22“ в София.

„В началото като заминах за Лондон работих 6 месеца в гръцки и в индийски ресторанти. Аз много обичам да готвя. Но първата ми работа, с която можех да се издържам, беше като водопроводчик. Намери ми я приятел от казармата, който още е там, в Англия. Работих като водопроводчик 1 година и даже спестих малко пари. След това отидох в Гилфорд. Там направих дисертация по токсикология. В Англия нашата медицинска диплома не я признават. Признават я, доколкото може да се явиш на изпит по специалността, но изпитът е ужасен - много е различен от българските изпити. Например, в България може да си прочетеш учебниците, да видиш това-онова, докато там не става така – това, което те питат, трябва да го знаеш. Другият приятел, който беше с нас, каза, че този изпит е невъзможно да се вземе. Нарочно бил направен така, че да не може да се взима от чужденци. Той се отказа и се върна 3 години по-късно в България. Аз, за да избегна страшния изпит, реших да уча нещо, което е близко до медицината и записах следдипломна квалификация токсикология в Гилфорд. Завърших я за 1 година (признават ти дипломата от България като висше образование, но не ти дават да практикуваш медицина без изпита). Беше сравнително лесно. В Англия не е толкова трудно да се завърши нещо. Трудното е през това време да си осигуриш квартира, да намериш кой да те издържа с пари, да си плащаш университетската такса. Всичко това е около 10-12 хиляди паунда на година. Иначе за бакалавър там се учи само 3 години.

След като завърших токсикология, започнах работа в Националния център по отровите, в една от най-големите болници в Лондон. Консултантът (главният лекар) там се занимаваше с проект за билките на тяхното министерство на хранителната промишленост и ме викна един ден да й помагам. Останах там на работа 3 години и половина. Докато работех с нея, тя много ме натискаше да ходя на онзи, трудния изпит, даде ми пари за курсове и аз се амбицирах. Положих много усилия, а тя малко ме ската, за да имам време да уча (докато бях на работа в Университетската болница, учех). Накрая се явих на изпита – той се казва PLAB (Professional Linguistic Assessment Board) и го изкарах. Това ми даде право да се регистрирам вече в техния General Medical Council (аналог на Българския лекарски съюз). По онова време признаваха част от нашия стаж (който сме карали в България), а друга част не признаваха. Ако си имал тук една година стаж например, там го признаваха, но аз нямах, защото като завърших, веднага заминах. Тук лекарският стаж ми беше педиатрия, акушерство и гинекология – нормалното. А те искат 6 месеца хирургия, 6 месеца медицина – когато там работиш като лекар „вътрешни болести“, това включва всичко. Наложи се да изкарам първоначалния стаж в Англия. Работих обща хирургия и ортопедия 6 месеца в Ливърпул и след това медицина и вътрешни болести още 6 месеца в Дъдли, Бърмингам.

Преди да започнеш да правиш кариера в Англия, първо си младши лекар – имаш определени години учене, стаж и т. н., след което има 2 клона – едното е консултант – специалист, а другото е джи пи. Консултантът работи с определена група от хора, а джи пи-то работи обикновено или сам, или с някой друг лекар. Общото и при двата случая е, че може да взимаш решения самостоятелно. Младшият лекар пак може да взима решения самостоятелно, но първо трябва да се консултира с по-старшия.

Д-р Колев в кабинета си в София. Снимки: авторката

Докато работех ортопедия и травматология, бях в един отряд за спешно реагиране, където нищо така и не се случи за 3 месеца (а Ливърпул е много груб град). Е, имаше наркомани и пребити, но катастрофи и други такива нямаше. Оттам кандидатствах за една схема на обучение, за която ти изискват 3 години стаж по 4 специалности (от които едната задължително трябва да е детски болести, акушерство и гинекология). Записах се и се върнах в Бърмингам (в Дъдли) и работих 3 години психиатрия и спешна медицина, акушерство и гинекология, детски болести, уши, нос, гърло и др. Там не може да работиш като джи пи, докато не минеш през всички места.

Като направих тези 4 специалности, получих пълна регистрация, което вече значи, че може да работиш самостоятелно. След това работих в Лова Хемптън 18 месеца като общопрактикуващ лекар, но прикачен към по-старши джи пи, с когото се съветвах. Накрая вече станах самостоятелен джи пи. Много пари дават (зависи и колко работиш де), но аз работех по 3 дни и половина в седмицата и получавах по 80 000 паунда на година, което е около 6 000 паунда на месец. Ако работиш с пълно натоварване, може да си докарваш до 150 000 паунда на година. Самата работа на джи пи-то там включва много повече неща и е по-отговорна. Покриваш по-голямата част от детските болести, 80% от психиатричните заболявания (което са всички депресии, повечето психози) и мн. др. Имах 2 500 пациенти и работех заедно с един колега. Докато работех гинекология се занимавах малко и с хирургия, понеже на хирурга му трябваше човек, който да стои с него. Аз се учех за общопрактикуващ лекар, но той казваше: „И от това трябва да разбираш, иначе няма да завършиш.“

От известните личности, които са ми били пациенти, най-известен беше Робърт Плант от “Лед Цепелин”. Не съм го лекувал лично, но ми се водеше пациент. Не се е явявал на преглед, но беше викал по някакъв повод в дома си жената, с която работех. Тя беше особен човек, малко изолирана и не го беше познала. Казва: „Отивам да видя някакъв човек и гледам, че са наредени по стената му някакви плочи – златни, сребърни.“ Така и не разбрала кой е. А там, като имаше негов концерт, билетите се разпродаваха по Интернет за 30 секунди. Друг известен пациент, на когото съм бил джи пи, е пилотът от Формула 1 Култард. Имах и много полицаи пациенти от Бърмингам.

Много хубаво карах като младши лекар. След това, като станах джи пи, установих, че поемам страшно много отговорност. Не само медицинска, но и правна. Много се занимавахме с юридическата част. Грижехме се за хората, които си отиват от този свят, до последно.

В България има едно нещо, което е много приятно – че по-можеш да осъществиш контакт с хората, докато там са много изолирани. Приятелството и там го има – събираш се с някого да пиеш бира всеки четвъртък, но си говорите предимно за храна и кой каква кола кара. С този човек до последния момент оставате много чужди. Няма истинско сближаване. Не че те не го искат или ти не го искаш, но просто отношенията между хората са такива, че винаги има разстояние. И не само те, но и ти го правиш. И се създава едно много особено положение, че има една група от хора, с които се виждаш редовно, но никой от тях всъщност не ти е приятел. Живееш някакъв социален живот, но много малко се споделя. Най-много някой да ти се оплаче от жена си, но истинската, човешката връзка трудно се осъществява.

Може би затова и англичаните, като отидат при джи пи-то, всичко си изливат пред него. Там религията вече не е много силна. Една част от хората са религиозни, но въпреки това аз изпълнявам понякога ролята и на свещеник. Идва примерно при мен някой и ми казва: „Аз съгреших.“ Затова огромна част от нашето обучение беше психология и психиатрия. В Англия има и кансъли – нещо като психологически съветници, защото другото са психиатрите. Но и джи пи-тата се използват като кансъли и играеш ролята малко и на свещеник. По време на обучението имахме трейнинг сешънс, в които се изучаваше как да общуваш с хората. Имаше курс по психология и това помага. Много помага, защото те учат и как да се отърсваш от това нещо. Защото, ако слушаш цял ден скандални истории (макар че рядко се случва – обикновено има по една-две), и различни хора ти споделят мъката си, трябва да имаш начин да се отърсваш от това. Често идваха възрастни хора, примерно жена, на която синът й е лекар в Лондон, дъщеря й е адвокат в друг град, но никой не идва да я види и тя е останала сама и се чувства самотна (както и тук се случва). Имаше и хора с чисто персонални, лични проблеми. Човек, за да се депресира дълбоко и да изпадне в криза, то му се е трупало години. По същия начин трябват години, за да се възстанови.

Провеждал съм и семейни консултации, но там нещата са много по-простички, отколкото тук. Помня един случай – тя е на 28 години, имат вече 1 дете и след това правят опити за второ дете, но тя не може да зачене. Мъжът й е шофьор, занимава се с международни превози и кара нощни смени. Аз я посъветвах той поне 2 дни в седмицата да остава нощем вкъщи. Той така и направи и тя забременя. После моята медицинска сестра се шегуваше: „Доктор Колев я забремени тая.“

Снимки: авторката

Там семейството се разпада много бързо. Когато се запознаеш с някого и се влюбите, и нещата потръгнат, първите 18 месеца – до 2 години е най-щастливият период – непрекъснато се търсите, искате да сте заедно и ако може по цял ден да стоите прегърнати. След това идва един друг период, в който нещата не са толкова добре, но човек започва да се чувства по-комфортно, хората вече стават по като приятели. И вече след това (не за всички хора е еднакво), нещата започват да стават тегави. Много често проблемите на семействата в Англия започват, след като се родят деца. След този период от 18 месеца, обикновено се ражда първото дете. Когато една жена има малко дете, тя няма желание за сексуален контакт. То и при животните е така – лъвовете убиват малките, за да може да имат отношения с майката. И това е труден период, който хората, ако го разберат, че е така, може да проявят търпение за 2-3 месеца и след това нещата се възобновяват. Но човек като не го знае това, започва да се чувства отблъснат. По това време много двойки се разделят, което води до проблеми – майки с малки деца остават без финансова и друга подкрепа. Там много от хората не са женени – имат равни права като семейните двойки, но много бързо нещата се менят в личния им живот.

Докато бях джи пи в Англия, имах и няколко пациенти на по 100 години. Но не, както си представяме хората на по 100 години, а активни. Вървят, карат се, пазаруват, разхождат си кучетата. Населението там е много застаряващо и често се занимавах със смърт, с починали хора. Особено зимните месеци.

Там, в Дъдли, много глави шиех, защото като излязат пияни от кръчмата в петък, се млатеха с бутилки по главите. Веднъж идват в спешното отделение момиче и момче – млади, изтупани, страшни хубавци. Той си държи една кърпичка на главата и чакат. Там имаше едни перденца и по едно време те дръпнали перденцето, натиснали се вътре и аз си викам – тези не са за първа необходимост. По едно време отивам и питам: „Какъв е проблемът“, а момчето просто си махна кърпичката от главата и какво виждам – главата му от темето до веждата сцепена до кокал. Брат му го ударил с бутилка. Трябваше да му се направи снимка и да се види дали няма мозъчен кръвоизлив. Оказа се, че няма. Но пък има един специален вид мозъчни кръвоизливи, субдурални, които се развиват в период от 48 часа и това е най-честата причина някои хора, като ги набият в полицията и излязат, да умират. Затова трябва поне 48 часа да се наблюдават тези хора. Аз му заших главата и му казах, че трябва да остане в болница, но той отказа, подписа се и си замина.

Инциденти от този род имаше само в петък и събота – тогава са тежките случаи. В Англия не може да ходиш през седмицата насам-натам, както тук ходят хората. Ако си ангажиран, прибираш се и си лягаш. Като работех в началото в една бирария, дойде ли петък, по цял ден стоиш и нищо не правиш. Но в 7 часа вечерта става просто страшно – наливахме варели и цистерни с бира. Изпиваха по 4-5 бири много бързо, за около час-час и половина. Те много го имат този навик – работиш, работиш, работиш и в петък се облечеш хубаво и отидеш, и направиш някакво страшно свинство – например, напиеш се страхотно или нещо друго.

Понеделник беше ден за изповед и за всички изследвания, които ги има под слънцето. Много хора идваха да се изповядат – аз ги наричах грешници. Идва например една медицинска сестра, която работи в болница - забременяла. Оказва се, че правила секс с двама-трима в Бърмингам на централната улица. Там, като минавахме по Броудстрийт, аз си заключвах колата, защото идваха, отваряха вратата и ми сядаха в колата. Така и не разбрах защо го правят тези хора – толкова години бях там и още не мога да разбера. Да се държиш добре, добре, добре цяла седмица и накрая да изпушиш… Иначе са много дисциплинирани и много добре се работи с тях – няма да те питат това защо, онова какво – каквото съм казал, е закон.

Казват, че хората в Англия се депресират от климата, но това не е вярно – климатът там е хубав. Според последните статистики 20% от населението на Великобритания се депресира от начина си на живот. Причината е в изолацията. Тя се дължи на градоустройство, на история. Там, дори и да живееш в град (вече си говорихме за това), трудно е да осъществиш близките контакти с хората, да отидеш и да се изплачеш на някого. Хората държат всичко в себе си, защото има някаква стигма, че ако си депресиран, значи си слаб. Последното проучване показва, че в Оксфорд има най-много депресии. Колкото си по-амбициозен, толкова повече се разочароваш от нещата около себе си, толкова повече искаш от себе си и вървиш по колелото като хамстера. Около 20% от населението в Англия е депресирано по някое време от живота си. Те също имат много социални проблеми, макар тези проблеми на нас да ни се виждат странни. Всички там имат един стандарт, който тук не бихме определили като бедност. Имаш кухня с шкафчета горе и долу, имаш топла и студена вода, имаш 20 квадратни метра кабинет, но там така се живее страшно тежко. Ако тук хората това ще го възприемат като нещо нормално и добро, там това е много депресиращо. Все едно тук да имаш един апартамент, който е напълно разбит, но все пак има вода и всичко, което ти трябва – няма да си доволен да живееш по този начин.

В Англия джи пи-то, освен общопрактикуващ лекар, е психиатър, свещеник и почти юрист. Юридическата страна се отнася до застрахователните и съдебно-медицински експертизи (главно смъртни актове). Ако нямаш ясно изразена причина за смъртта, трябва да се обадиш на съдия-следовател и да се споразумеете с него какво можеш да напишеш или ако трябва, да се направи аутопсия.

За цялата ми практика там, не съм имал случай някой да се оплаче от мен. Аз бях единственият лекар с 6 години практика, когото никой не е съдил. Там много често съдят лекарите, защото имат застраховка. Ако някой спечели делото, милиони ще му изплатят, защото здравната им застраховка е към 250-300 паунда на месец. Ако има медицински грешки, веднага те съдят. С децата е още по-опасно, защото те може да те съдят, докато навършат 18 години. Отсега нататък мен може да ме съдят още много години, докато пораснат всичките ми пациенти. Имаше например едно момиченце на 6 години, което паднало, ударило се, сцепила му се устната и понеже там така беше объркана работата, че непрекъснато седим, шием, лепим, казвам на колегата: „Аз мисля да го залепя малко“, а той вика: „Луд ли си бе, човек? След 10 години ще тръгне да те съди, че има белег.“ Та викнаха специален анестезиолог от Бърмингам, който е само за деца, пластичен хирург и пак го залепиха накрая. Но трябва да си вържат гащите. Защото после, ако някой има възражения, ще кажат: „Викнахме такъв специалист от еди къде си, онакъв специалист и повече от това не може да се направи.“ Много е предпазлива медицината там. Стана вече като в Америка - идва някой от вратата и казва: „Боли ме глезенът“, а лекарят му отговаря: „Ела сега, ще ти прегледаме цялото тяло, ще те сканираме.“ Това не е моят стил.

Отношението към възрастните хора в Англия е много смесено. В България, например, няма да си зарежеш майката. Докато работех в спешното отделение там, идва една адвокатка и казва: „Това е майка ми, оставям я тук.“ Аз я питам: „Какъв е медицинският й проблем?“, а тя отговаря: „Тя ми е напикала кушетката. Аз оттук нататък няма да я взема.“ И просто така я остави и си отиде. Процедурата по-нататък е следната – набираш телефона на социалните служби, те я взимат и я водят в старчески дом. Тъжно е.

Но има и друго нещо – английските пенсионери взимат големи пенсии и са много богати. Обикновено, те са си изплатили ипотеките (б. р. - кредитите за къщите) и имат много пари, но живеят като бедни. В хладилника имат едно хлебче и едно кисело мляко – като тук, а в банката имат по 50–100 хил. паунда. Но не ги дават на децата си (защото така са възпитани, да не дават). Примерно, може да ти помогнат, ако си млада, да си купиш кола, но иначе не помагат на децата си. Просто са изкукуригали според мен, защото не може да имаш 100 000 паунда в банката, да си на 80 години и да ги пазиш – за какво ги пазиш? Ако си изплатил къщата, в която живееш (ипотеката за около 25 години се изплаща), значи вече си много богат, а тези хора живееха направо като просяци.

Снимки: авторката

Имал съм най-странни случки. Веднъж прибират в полицията един огромен човек, 25-годишен, който водел и дъщеричката си със себе си. Засекли го на камерите, подозрителен. Той започнал да разправя на полицаите, че тези монитори и камери, с които полицаите гледат отвън какво става, всъщност снимали марсианците какво правят, а на записа не бил той и т. н. - очевидно психопат. Полицаите не обръщат много внимание и го пускат. След това излиза той, качва се в колата си и тръгва да следи полицейската кола. Следил полицейската кола цяла нощ. Те пак го спират, арестуват и го водят при нас в спешното отделение. Той с белезници, придружават го полицаи. По едно време влизам аз и те казват: „А – докторът дойде!“, разкопчаха го и всички се ометоха. Оставиха ме сам, затворен в една малка стаичка, с някакъв огромен човек, който е луд-полудял. Марк се казваше и по-късно се оказа, че е много добър човек, но по това време аз нищо не знаех за него, освен че е психопат. От дума на дума, убедих го да му бия една инжекцийка, а той от 4 дена не бил спал – маник депресив се казва диагнозата му. Съгласи се, бих му една инжекция и рухна изведнъж. Има такива психози. Там например жени, като ги хванат лудите, си слагат рози, ярки червила, харчат страшно много пари, спят с всеки, когото видят на улицата. Това също е психоза.

В Англия е много силно застъпена палиативната медицина. Когато един човек живее последните дни от живота си и е тежко болен, няма го този стрес за близките, не се допуска да умре в страшни мъки, вкъщи. Какъвто ще да е бил човекът, това не трябва да му се случва. Имаме кодекс, Хипократ така е правил и аз така правех. Това да оставя човека да се мъчи няма как да стане – ако ще жълти рецепти, зелени ще пиша, но не трябва да се допуска. Представи си и стреса на хората около него. Това, което се случва в България на тежко болните, е диващина. Аз там имах схема, по която да облекчавам последните дни на хората и тук ще правя така. Ако нещо мога да направя в България, това ще е. Има още много неща, които може да се направят в България, но още там, докато бях, се замислих, че тук повече трябва да се прилага палиативната медицина – че не може човек да се оставя да умре в мъки. Там разстоянията са големи, но никога не съм имал против да отида на посещение при болен – минавах с колата по 12 000 мили на година (б. р. - 19 000 километра).

Хората, като отидат в чужбина, първите 5-6 години им е много интересно и хубаво. Вторите 5-6 години вече нещо си направил, нещо си постигнал. Оттам нататък започва полека-лека да не ти се иска да си там. Идва един момент, в който започваш да си мислиш: „Аз сега за какво седя тук - само заради парите ли, заради паунда?“ И така, постепенно взех решение да се върна в България. Прибрах се през февруари.

Първото, което ми направи впечатление беше, че отношението на хората в България много се е променило. Аз, докато бях в Англия, много малко контакти поддържах тук. За тези 20 години съм се прибирал може би 3 или 4 пъти и то за по една седмица. Преди да замина, всички бяха настръхнали, мрачни, сърдити. И сега го има отчасти, но има промяна.”