Георги Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов

Проф. Георги Чапкънов (Чапа) е български скулптор, илюстратор и сценограф. Роден е на 24 януари 1943 г. във Вълчи дол, област Варна. Завършва Художествената академия в София. Негови произведения има пръснати по цял свят. Правил е изложби в Швейцария, Франция, Япония, Италия, Холандия, Корея и др.
Чапкънов е съавтор на герба на Република България (1997 г.), автор е на статуята “Св. София” в столицата (2000 г.), на много монети, медали, награди (като “Аскеер”) и др. Правил е портрети на едни от най-известните личности на България. За портрета на Федерико Фелини, който е направен година преди смъртта на режисьора, италианският президент го награждава с наградата “Сулмона” за принос в италианската култура.

- С какво свързваш Гергьовден?

- Голям ден, личен ден, прекрасен ден, Гергьовден – от този по-красив няма. Може би само Великден. Ако попитате циганите, те ще ви кажат същото - че от Гергьовден и Васильовден по-голям няма. Първо, защото не се работи, второ, защото се празнува и трето, защото идва пролетта. Агънца, вино, ракийка, салати има вече, настъпват другите дни след великите пости, хората са изпосталели и искат да си хапнат най-после нещо по-съществено и започват, разбира се, с агне.

- Ти винаги правиш цяло агне на Гергьовден. По колко начина можеш да правиш агне? Веднъж го беше пекъл в земята.

Гергьовска сцена - рисунка от Георги Чапкънов.

- В земята става най-хубаво. Взима се една голяма тава, но по-дълбока, в която да се сложи агнето. Приготвя се пълнежът. Той се прави от дробилето, гъби, стафиди, ориз или по-добре – булгур, черен пипер, джоджен, малко дивисил, всичко това се обърква и трябва да може да се яде предварително, преди да е сложено в агнето, без каквито и да било уговорки. Пълнежът е сложна работа. 10 връзки лук се нарязват и се изпържват – става малко като количество. 2 връзки млад чесън се добавя, който не се пържи, а се слага суров. Добавят се и няколко връзки магданоз, малко джоджен и дивисил. Карантията се вари в подсолена вода. После се реже на кубчета. Жена ми прави ориза или булгура като китайка – страхотно се получава. Всяко зрънце отделно, сварено докрай, направено. Оризът се пържи, докато стане златист, след това се слага от бульона, в който са врели карантиите, докато набъбне и стане готово за ядене. Тогава се смесва с всички останали неща и се получава една умопомрачителна смес. Толкова трябва да е вкусно, че да не може човек да се спре да го яде. Тогава се пълни агнето с тази смес, зашива се добре, като отвътре, в този пълнеж, се слага едно калъпче чисто масло да се разтапя бавно, сипва се малко бяло вино и бира (съвсем малко – колкото да не се разкашка пълнежът), след това се зашива, отгоре се намазва пак с чисто масло и червен пипер, докато стане цялото червено, полага се в тавата върху едни дъсчици, за да не опира дъното, сипва се пак една водна чаша вино и една водна чаша бира и цялото това нещо се затваря с алуминиево фолио много внимателно (с 2-3 ката фолио).

Федерико Фелини и Георги Чапкънов на корицата на италианското списание “Нои”.

Предварително се изкопава един трап като обърната надолу пресечена пирамида и се облицова с плоски камъни. Пали се огън, докато се изпълни цялото с жар. Когато се изпълни, няколко човека, поне четирима, с едни лопати много бързо изгребват тази жар навън. То не може да се издържи повече от няколко секунди – изхвърляш няколко лопати, но жегата е ужасна, затова след теб идват други, пак изхвърлят, след тях пак първите и така, докато се изпразни трапът. Всичката жар се слага от едната страна. След това тавата се връзва с едни телове от двете страни, за да може да се спусне в трапа отдалече, слага се една тенекия, като връшник, да не може въглените да пробият алуминиевото фолио и се връща всичката жар обратно. Може малко жар да остане (то всичката не може да се изгребе), а и остава жар между камъните, които вече са се нажежили. Отгоре се хвърля даже и пръстта от трапа, останала при изравянето. Всичко е нажежено страхотно – камъните, въглените, и 4 часа това работи. След това пак се изгребва и с теловете се издърпва навън тавата. Когато се отвори, се вижда как само кокали стърчат и те може да се махнат. Остава месото, пълнежът вътре, който вече е умопомрачителен, защото е поел и аромата на агнето, чистото масло, бира, вино, водичка – много хубаво нещо. Вече почнах за слюноотделям.

Георги Чапкънов.

Това го правя не знам колко години вече, много отдавна, но напоследък няма къде да ровя трап. Имам двор, но малък и е циментиран, така че го нося на фурна. Същата работа, но вече сложено във фурна и отговорността поема фурнаджията. Пак става идеално.

- Как ти викат в чужбина?

- Чап. Но те и внуците ми викат дядо Чап, така че всичко е наред – не виждам никаква причина да сменям статуквото. Аз така и се запознавам напоследък - дядо Чап.

- До колко часа работиш в ателието си?

- До към 7 и половина – 8, да отмине трафика и да мога да се прибера по-бързо с колата. Но вечер, като наближи 7 и половина, започвам да се лигавя като кучето на Павлов, защото вече виждам една ракия и салатата, и вдъхновението ми секва. Не мога да бачкам повече, започвам да си мисля за другото изживяване и като си отида вкъщи, като видя всичко готово – сладост голяма.

- Ходил ли си в чужбина да правиш изложби напоследък?

- Не, ходихме със Снежана на един бал в Германия, страхотно беше (б. а. - на мястото на Берлинската стена Георги Чапкънов е направил скулптура на човек, който преминава въображаема стена). Балът, организиран от кметството, всяка година се посвещава на различна държава. Тази година беше посветен на България. Всички бяха със смокинги, та и аз си уших смокинг специално за случая. Хубаво беше, а както се казва: „Хубав живот не дотяга”.

- Много хора, на които си правил портрети, вече не са между живите?

- Ужасни неща се случват. Отиде си Йордан Радичков, отиде си Радой Ралин, отиде си Тончо Жечев, отиде си Борис Димовски, отиде си Ивайло Петров, отиде си Фотето (б. а. - поетът Христо Фотев), отиде си Доньо (б. а. - Донев). Кой ще ги замени? Това бяха най-автентичните хора в България. Отидоха си. Това, ако не е загуба, кажи ми кое – страшна работа.

Георги Чапкънов показва скулптурния портрет на Теодосий Спасов. Снимки: Иван Бакалов

- Още по-страшно е, че има хора, които не знаят, че ги е имало?

- На тях им е все едно какво е имало. Българинът е ужасно същество. В най-лошите дни живеем от много време насам. Училища се затварят, хората не искат да учат, тези, които искат да учат, заминават в чужбина и повече не се завръщат. България оглупява. Аз не мога да живея навън по никакъв начин. Издържам месец, два, три най-много и повече не мога. На такива хубави, прекрасни места съм бил и не става - просто имам нужда от нашата мръсотия тук. Много моменти изпуснах, много бяха предотвратени в началото, но аз никога не съм искал да напускам България. Никога. Така съм устроен и лошото е, че и децата ми са така – и те не щат.

- Какво те връща – носталгията ли, приятелите?

- Никаква носталгия. Не знам. Имам нужда от ателието си, от работата си.

- Не можеш ли там да го направиш същото?

- Може, как да не може. В Токио, най-големият ми колекционер, който има повече от 35 мои неща, вика: „Защо трябва да ги правиш в България, пък да ги пращаш – ела тук със семейството си”. Но не мога. Там пък хич не мога. Много японци, много нещо – всички жълти и с опънати очи.

- Не ти ли харесват японките?

- Японките са грозни. Има няколко много хубави и те са по календарите и са от омесването със служителите от американските бази, които бяха там. Та каквото се е случило покрай базите, това е хубостта на японките. От 220 милиона, естествено, че има и хубави, но по принцип не са. Но като народ и държава няма какво да ги обсъждаме – те са изключителни. Нямат нищо общо с нас, нито една допирна точка. Българинът е свинско същество. Скоро да сте виждали някой да се смее силно, от сърце? Ако такова нещо се случи, всички ще го помислят за луд. Единственото, на което се радва българинът (и то столичанинът, защото така стана, че София е България) е, ако някой пред него настъпи кучешко лайно. Тогава умира от радост. А пък ако се хлъзне и падне на него, това вече е причина за див възторг. Жална работа.

- И си я обичаш България, въпреки това?

- Е, какво да направя… Аз я идентифицирам с ателието си и като ходя на лов – с природните красоти, които са страхотни и на друго място ги няма.

- Правил си портрет на Федерико Фелини?

- Направих портрет на Фелини и щях да правя и на Мастрояни, но беше вече много остарял горкият и подпухнал, и аз си затраях. Иначе и на него трябваше да направя – той щеше да ми позира, готово беше всичко, но аз се отказах. Без да стигаме до обяснения.

- Защо отказа, да не рухне митът за него ли?

- Да, трябваше да измислям, за да стане красив портрет. А Фелини беше друга работа – беше благороден като лъв, много готин. Обаче Мастрояни много се беше отпуснал и подпухнал.

Марчело Мастрояни и Георги Чапкънов.

- А това беше ли му се отразило на духа?

- Духът си е дух, той е млад и жизнен, но какво да направим като мършата те напуска. Същото е и с мен. Вчера се обърнах да видя идва ли трамвай и така се спънах, и паднах в тоя чакъл и релси, и траверси, че сега ме боли коляното.

- Кои са най-известните хора, от които си се възхищавал и си успял да им направиш портрет?

- Йордан Радичков, Радой Ралин, Теодосий Спасов, негово величество царя, Фелини. Много са. В Япония съм правил портрети на шефа на Токийския есенен салон - Йоший, правил съм на Камацу – най-големият изобретател на нашето съвремие, той има повече изобретения от Едисън.

- Като правиш портрет на някого, в ателието си ли го водиш? Всички ли изброени са минали оттук?

- На Камацу го правих пред всичките му служители. Той държи в Токио цял огромен етаж в една висока сграда. Вътре всички прегради са прозрачни, всички стени.

Скулптура в ателието на Чапкънов.

- Дори и кабинетът на шефа?

- Да, освен това той е нависоко и вижда и последният служител какво прави. Ужас! Треперят от него, а той седи и ги гледа. Там, пред всички съм му правил портрет. Това беше голямо изживяване и изпитание.
На Йоший пък го правих по фотографии. Той не знаеше и му го занесох готов.
На кого ли не съм правил портрет – аз вече не си спомням. Правил съм портрети на различни посланици, на съпругите им.

Сега правя на един приятел. Преди години един колега живописец, който работеше в Националната галерия - Цанко Панов, идва тук и вика: „Чапе, в Пловдив се открива една чисто нова галерия – „Ромфея”. Хората искат само хубави неща да има, да я открият с трясък, с апломб, с фойерверки - моля ти се, дай една работа”. Викам му: „Нямам”. Изведнъж се сетих, че един приятел, с който ходихме на лов, беше ударил едно зимно бърне (една малка патица) и ми я подари. Аз нарисувах патето с маслени бои набързо, преди да го изядем. Викам му – ако искаш тая картина. Дадох му я, мина известно време, откри се галерията, попитах Цанко какво става, а той каза да почакам да постои там известно време. А аз не я продавах. По принцип рядко посягам към боите и има от какво да живея, за да не взимам хляба на живописците. Минаха още няколко месеца, питах Цанко какво става, той каза, че загубил връзка с хората, но щели да идват насам, да носят работите.

Живописният натюрморт от Чапкънов, който изчезнал и после му бил подарен от почитател.

Мина една година, пак го питах, той пак нещо каза уклончиво и един ден Цанко умря, отиде си млад. И край – аз вече нямам никаква връзка нито с галерията, нито с картината. Години минаха. Един ден ме среща тук един познат пияница и вика: „Чапе, един човек иска да се запознае с теб. Намерил е някаква картина и иска да узнае твоя ли е”. Аз му казвам: „Картини аз не правя”. След 2-3 дни пак ме среща и настоява, аз пак го отклонявам. Един ден минавам по улица „Врабча”, той изскача от едно кафе със същия човек и ни запознава. Човекът казва: „Намерих една твоя картина, подписана е с Tchap”. Питам го какво представлява, той казва – патица. „Има ли един трън до нея и една муха?” – питам. Имало. Викам: „Моя е”. Оказа се, че я видял в един магазин за рамки на „Цар Борис” зад църквата „Св. Георги”. А през това време се разбра, че тази „Ромфея” вече не съществува, единият собственик станал депутат (значи разбойник), другият не знам какво станал, и аз я бях отписал. Човекът вика: „Продават ми я за 300 лева”. Отидох веднага там и казах: „Няма да я продавате – първо искам да разбера как е стигнала до вас, а после ще си я взема. Ако трябва, ще си я платя”. Олекна ми на сърцето и пак забравих за картината. След 10-ина дни го срещам пак тоя човек и той ми казва: „Аз я купих”. Пристига след 2 дни с картината в ателието и ми я дава. Върна ми я. Станахме приятели. Наскоро му направих и на него един портрет. Няма как по друг начин да му се отблагодаря.

Георги Чапкънов. Снимка: Иван Бакалов

- Колко време ти отнема да направиш един портрет?

- Много бързо ги правя. Аз не можех да занимавам Фелини със себе си. Уговорката беше да го направя за 3 часа, в различни дни – по 1 час на ден. Работя максимално силно, изтощавам се докрай, но за 3 часа става. Много съжалявам, че Фелини си отиде, защото щяхме с него да направим и други работи, той също рисуваше. Неприятна работа. Докторите го умориха. Нищо му нямаше. Швейцарските доктори от прекалено старание и грижи – ха това, ха онова, и едно, и друго, и трето - докато не го бутнаха в трапа, не мирясаха.