Катедралата и самотата в мегаполиса
15 Февруари 2008
Предложението на редактора на е-вестник да пиша писма от Ню Йорк ми дойде като гръм от ясно небе. Аз, както вече сте разбрали от предишното писмо, съм актриса. При това руса. Писма прописах когато започнах да се мотая по света и защото има Интернет. А когато разбрах, че трябва да продължа започнатото от такъв майстор като Енчо Господинов, че и да се мъдря до писател като Милена Фучеджиева, бях почти готова да се откажа да участвам в увеличаването на броя на пишман писачите.
Но предизвикателствата са моя начин на живот.
Непрекъснато се изненадвам какви ги върша. Изненадана бях и че съм в Ню Йорк. В началото нямах представа какво правя тук.
За първи път дойдох през лятото на 1997. Дойдох за малко. Тогава не ми хареса.
Но минаха десет години и, ако се вярва на една реплика на Кери Брадшоу от „Сексът и градът”, толкова ти трябва за да се превърнеш в истински нюйоркчанин. И макар че всяка година съм се връщала в София дори и по два пъти, че пътувах и другаде, за тези години градът здраво влезе под кожата ми.
Живея в Манхатън, на Бродуей и пет преки от Колумбийския университет. Мястото е Ъпър Уест Сайд (Upper West Side), тихо и зелено, намира се между три големи парка и е пълно с книжарници, банки и ресторанти. Повечето ми съкварталци са студенти или млади семейства, но пък срещу катедралата “Сейнт Джон дъ дивайн ” („Saint John the Divine”) има и два старчески дома за каквито чак да се размечтаеш.
От север на юг Бродуей пресича Upside и с цветната си алея от храсти дървета и цветя между двете трилентови платна. Пейки за почивка на всяко кръстовище и ресторанти с маси на широките си тротоари, придават доста Европейски вид на тази част от града. Но разбира се, най известните дестинации за двуетажните автобуси на туристическата обиколка на Ню Йорк, са катедралата и Колумбийския университет.
”Saint John the Divine”, величествената и най голяма в Северна Америка католическа катедрала, всъщност още не е завършена. Земята за нея е купена през 1887 на мястото, където тогава е имало сиропиталище. Основният й камък обаче е положен едва през 1892 и от тогава до днес тя се довършва! Дори сeга може да се види скелето обгръщащо недовършената южна кула. Строителството й е спирало десетки пъти. Поради смъртта на основателя на фонда, поради войните или най-често заради недостиг на средства. Това дало повод на кмета на Ню Йорк през 1979, Ед Коч, саркастично да отбележи, че катедрали от такъв мащаб обикновено се строят за половин хилядолетие. Та какво толкова, Ню Йоркската е едва в първото си столетие! От тогава нюйоркчани шеговито я наричат – катедралата във вечно довършване. Но изглежда, че шегата ще се превърне в нейна съдба. Това което я различава от останалите католически храмове в града, като прочутите “ Saint Trinity” или “Saint Patrick” е, че тя е отворена за вярващите от всички религии и е седалище на нюйоркския архиепископ. Основните символи на юдаизма, исляма, будизма и източното православие ви посрещат още от входа. Огромният стъклопис, изобразяващ божията майка в центъра на олтара, е подарък от руската патриаршия, а в подножието му дори има мраморни скулптори на духовните гении на човечеството от Шекспир до Махатма Ганди, а и места за добавяне на нови в бъдеще. След пожара в подземията и през 2001, който унищожи някой от гигантските й и много ценни гоблени, и задръсти със сажди огромния и орган, го свалиха и разглобиха буквално тръба по тръба за детайлнo и много скъпо почистване. То, заедно с ремонта трябва да завърши през юни 2008. Но дори сега, когато половината е в ремонт, катедралата впечатлява. Казват че под основния й купол може спокойно да се разположи Статуята на свободата.
Беше невероятно вълнение на първата ми Коледа в Ню Йорк, когато отидох в „Saint John” на коледна меса и слушах детския църковен хор под звуците на величествения орган между каменните колони.
Катедралата, както и всички религиозни центрове в Америка, е място за благотворителност - столова за бедни и приемане на дарения от пари, стари дрехи и всякакви вещи, скъпо частно училище, място за концерти, театрални представления, литературни четения, книжарница и художествена галерия, та до спортна зала с игрище за баскетбол и гимнастически салон. В катедрала работи приют за бездомни, доброволно сдружение за съдействие при настаняване на работа и намиране на жилище и дори психологическа помощ за хора в тежка ситуация или депресия. Неизменно започваш да се питаш кога нашата църква ще започне да изпълнява подобни функции за които всъщност е призвана?
Срещата с Ню Йорк е нещо много лично.
Градът открива тайните си бавно и всеки има своя уникална идея за красивите и грозните му страни.
Първото което стресна мен, още на самото летище, е самотата. Като в клип, в който си спрял насред пуснати на висока скорост, прелитащи около теб тълпи от хора и е невъзможно тихо. И невъзможно самотно.
Самотата. Тук можеш да я усетиш, да я помиришеш, да я нарежеш. В този свръхнаселен мегаполис си сам. Анонимен.
Някой, в тълпата от раси, езици, култури, религии, възраст.
Всъщност никой.
После често се питах защо навсякъде сме толкова самотни, в този така лесен за общуване век. Ничии. Сами.
Тия дни магазинът на катедралата предлага прекрасни, обсипани със сърца картички и красиви дреболии за Свети Валентин. Празник отдавна излязъл от религиозния си корен и настанил се в самотните ни, неспирно надяващи се на любов сърца, където и да сме в този малък свят.
Ваша Мадлен
 |
|
йосифовото коляно да осъди коляното на дюк за...
Нещо не виждам връзката между историята на катедралата и биографичните бележки. Струва ми се, че и при двете може да се влезе в повече дълбочина. Иначе и аз не съм писател, но съм горещ читател и темата за самотата в обществото много силно ме вълнува.
Абе...чоли...покойния Марко Семов навремрто шиткаше подобни шотдьври във вестник "работничско дело'/по добре се по'разтъпчи малко,пусни уше тук таме,поразпитай,подпитай не си вчерашна ньл-тъй??? Big Apple е привлекателна дистинация за червените-чорбаджии от време оно,ньл тъй?
Браво, Мадлен! Продължавай да пращаш - разказваш човешки, плътно и без претенции - това е най-важното. Къде е Веньо да ти се заравва от сърце?
Добре пише момичето. Обикновено и не самоизтъквашто се като оня комплексиран боклук Фучеджиева, дето върти-суче, все себе си оставя на пиедестал и другите поучава. Но иначе, аман от самотници, дето не се връщат в България от самота. Добре е да откриете и успелите ж чужбина, засхтото са много повече от плачещите културтргери, издънки на комуноидните желможи. Аман, писна ни. Има и други.
Успелите българи в чужбина нямат време да "пишат", те работят и живеят пълноценно. Наистина, би било редакцията да намери някой успял българин, вместо да ни поучават разни хапльовци, били в САЩ на студенстки бригади и разни други второразредни и треторазредни хора.
Самотно момиче пуши цигара на пет преки от Клумбийския университет. Тъжно. Ела в София да запалим по цигара на пет километра от центъра. Ще се посмеем и няма да ни е самотно.
Мадленче хубаво, време е да се върнеш в "бащината къща", "когато вечерта смирено гасне". Децата от школото те чакат, имаме 5-ма нови хористи, 2-ма от които тинейжърчета. Мегън заменя Радинка в "Глезеното Миме". За "Задушница" знаеш. По повод на коментарите по-горе: колкото хора в света, толкова идеи що е то успял човек. За мен Мадлен е успяла - до каквото се е докоснала, запомнили са я с хубаво. И себе си смятам за успяла:-). Обичам всичко с което се занимавам - от работата, която ми носи прехраната, до онези неща с които се занимават извън нея и които, май, са по-важната част от живота ми. А иначе, с Мадлен сме съседи:-). Дели ни само Централния парк, 25 минути пеша от Медисън до Бродуей. Туй зеленото, дето си мърда ушетата, ми хареса най-много:
Верно, не е от класата на Енчо Го, но поне е по-нормална от Милена Фу. Поздрави.
Поздрав и благодарност за добре написаното! Уважавам, но не мога да обичам Ню Йорк. Това не ми пречи с удоволствие да разгледам катедралата следвайки перото на Мадлен. Добре вплетена и прекрасно усетена тема за самотата е тънката струна на всяко емигрантско сърце. За нас българите повече отколкото за тълпите китайци корейци или мексиканци, които си живеят в задружни колонии. Желая ти успех от сърце, Мадлен!
Пишете, Мадлен, прегръщам Ви. Чете се. :) Това към коментиращите haivazof и Anonymous: Брееееееей, завистливи, ауропъпчиви, дребнодушковци с потуриииииии. Пунктуацията - тера инкогнита, а новият хомо сапиенс - хомо коментариус АКА Anonymous в тази нова земя. Ама колкото и да чешете краставата си от злоба кожа, няма да спре да сърби. Изворът на тази болест е отвътре и с писане на злобни коментари няма да се излекува. "Успелите" българи, както и успелите българи няма да ви научат как да станете успели, защото ще си гниете в собствената си зловонна, анаеробна ограниченост до следващото си прераждане - и то ще е като сегашното, защото стремежът на душите ви е надолу. С уважение Елица
Много красота има в думите на тази жена. Респект!!! И нека се опитаме да не принизяваме всеки,който се опитва да каже нещо... Тъжно е да се вижда единствено това в нас - българското племе
Срещата с New York е наистина много лична, неповторима и запомняща се за цял живот. Световен мегаполис, безспорно. И една от най-големите летищни дестинации в световен мащаб. Не напразно the aerport-a носи името на един от най-великите президенти на САЩ - JFK.
тоа па JFK/ кое му е великото бре/ там има велики президенти но не и тоз/ него са го харесвали жените от поколението на ММ/ ти от тях ли си.
Като отговор на Чичата - Тоя, който е писал преди теб, си има име. И ако не можеш да пишеш на правилен български, можеш да ми се обадиш. Или пък, да си напишеш името. Защото мисля, че не си Чича. А иначе, не съм от поколението на Мерилин Монро.
Великолепно написана статия от Мадлен Чолакова. Запознава читателите на е-вестник.бг с много от забележителностите на Ню Йорк. Авторката просто има талант и дарба за писане. Не всички мнения във форума, обаче, са компетентни. Някои от тях дори не са написани на правилен български език.
тицомире цаноф ,какво ще правиш довечера
Мадлен, пишеш много приятно. Чакам още твои творения и знай, че не си "сама" :)