На един сън разстояние
23 Юли 2007
Двете “щастия” в заглавието можеха да са в кавички, но реших да упражня наученото от Америка, а то е да бъда позитивна.
Българският ми сарказъм млъкна, въпреки че знам, че не е млъкнал завинаги. Тази вътрешна битка е част от ежедневието ми, да не кажем ежеминутието ми. Защото, колкото и да съм българка, съм и малко американка. И обратното - американското ме кара да се радвам или възмущавам открито на неща, които като българка бих премълчала или отминала с пренебрежително и леко злобно мърморене.
За да илюстрирам емигрантската психика, ще ви разкажа един мой сън, който се повтаря през годините в различни варианти.
Вариант 1:
Вървя по Раковски и се чувствам страхотно. Дошла съм си за малко от Америка и просто не мога да се нарадвам на улицата на която съм израстнала. Ето я френската, ето ъгъла на Хан Аспарух, ето къща в която съм била на гости безброй пъти, но домакинята й вече не е жива. Мирише на прах, на центъра на София, на един живот, който изглежда, че никога не съм напускала. Но само така изглежда. И изведнъж ме прерязва през стомаха чувство на ужас. Нямам паспорт. Нямам документи. Нямам нищо с което да се върна в Америка. Събуждам се от кошмара.
Вариант 2:
Летя над планини. Всъщност не съм сигурна, че летя, но виждам всичко от кинематографичен птичи поглед. Планините са леко необичайни, леко марокански(?!). Не съм била на такова място в България. Долу се извива бърза, искряща и широка река. Следвам я от високо докато стигна до малко селце сгушено в подножието на планината. Там вече се приземявам. Разхождам се по асфалтираните улички - село е, но някак цивилизовано - и се чувствам у дома. Много у дома. Направо пристигнала. Обаче решавам да си тръгна и този път не виждам нищо от горна гледна точка, а вървя през все по-пусти места. Изведнъж пред мен се препречва тъмна вода. Вода, настъпваща към мен неотклонно, като прилива около остров Сен Мишел. Не мога да продължа нататък. Не мога да се върна там, откъдето идвам. Отново ме връхлита познатото чувство на ужас. Събуждам се с ускорен пулс. Трябва да минат няколко секунди докато изчистя страха и безнадеждността, осъзнавайки, че няма страшно. В Америка съм. В леглото си. В пълна безопасност. Имам паспорт. Имам всичко позволяващо ми да съм поне на две места едновременно.
Знам, че много хора се дразнят когато пиша за “този народ”. Искам да знаят, че никога няма да съм толкова близко до американците, за да мога да се нарека американка. Никога няма да съм толкова близко, че да престана да сънувам тези сънища. За съжаление или не, обаче ми е невъзможно да принадлежа тотално на каквото и да било, освен себе си. Не знам дали всички емигранти са така. Знам със сигурност, че винаги съм предпочитала да стоя отстрани и да не бъда плътно свързана. Да нямам ограничението да съм част от “колектив”, клас, социална група, група писатели, кръг около някого или нещо, член на партия, фен на група, политик или личност, член на Интернет форум. В момента, в който някакви хора започнат да се обединяват и да налагат мнението си, аз съм аут. Изключение правят каузите за спасяване на природата, както и свалянето на Садам Хюсеин. Just jockin’…. Е, фен съм на Бредбъри. Но той не е рок звезда. Той е просто истинска звезда, която никога няма да залезне.
Някога, във Франция, живеех с мечтата да се върна в България. Не знаех, че вече съм “увредена” и повече никога никъде няма да мога да се върна напълно. В България замечтах да живея в Америка. В Америка отново мечтая за България, но като че ли по-скоро за топлата, селска България от Граматиково. София е все по-еднаква с останалия цивилизован свят. Глобалното село ми е леко комунистическо с еднаквостта си. Човек лесно свиква с възможността да бъде навсякъде и започва да търси нещо малко, скрито и не съвсем опитомено. Нещо, което да не напомня на миришещите на парфюм улици на Бевърли Хилс, които са точно толкова живи, колкото, ако разглеждаш техни снимки в списание. Точно толкова топли, колкото реклама на последния парфюм на Диор. Точно толкова задушевни, колкото чувството за обич, което получаваш от кредитната си карта.
Разбира се, това не е светът. Той е масово беден, необразован, неглобален и не се разхожда с последната чанта на Луи Вуитон. Както и аз, впрочем. Последната чанта, на който и да било, никога не е била за мен причина да напусна България. Но този текст не е за това. Просто искам да обясня, че когато пиша за “този народ”, българския, то е защото ме боли за него, въпреки че не участвам пряко в извисяванията и паденията му. В сънищата си винаги се връщам при него и го чувствам като мой дом. Нищо, че пак и пак искам да бягам от него. Това е характер, а не анти-българско поведение. Винаги трябва да съм сигурна във възможността да напусна, ако нещо ме накара да се почувствам несвободна.
Притеснява ме българската завист и неразбиране на това, че ако не живееш в България, не означава, че си непременно щастлив. Както и обратното - че ако живееш в България, трябва да си непременно недоволен, обиден и жертва. Приключено е времето на абсолютните категории. Добро, зло, щастие, нещастие са въпроси на строго личен избор. Никой не може да ти наложи да си щастлив, ако ти сам не го пожелаеш. Няма колективно щастие, но има колективно нещастие и то се нарича война, епидемия, природно бедствие. Извън това никой не може да те обвинява за това, че се чувстваш дистанциран от някое твое предишно безусловно “аз”.
Непринадлежащият никога не е напълно спокоен, никога с един избор, никога на едно място. Той може да е емигрант, но може и да е просто човек неподлежащ на схеми. И е глупаво да бъде обвиняван за изблиците си на стряскащ самия него патриотизъм. Като българка искам с цялата си душа България да се превърне в място много близко до безусловното. Това би могло да ми помогне да престана да се събуждам ужасена, че няма как да избягам. Кошмарът може да бъде просто един приятен сън. Но знам, че това не може да се случи нито бързо, нито лесно. Трябва зверска упоритост в налагането на доброто. Сигурна съм, че младите българи ще отсрамят уморените им, смазани от прехода родители. А ние, които сме далече, всъщност сме съвсем близо. И сме готови да помагаме. Дето се вика, ние сме само на един сън разстояние.
Още от авторката - в нейния блог:
http://milenafuchedjieva.blogspot.com/
 |
|
И мои приятели емигранти са ми разправяли за подобни сънища, но повечето ситуирани в началния им период. Единият дори води дълги години дело за зелена карта и последното му интервю беше в България (след три год. в Америка). Беше се върнал тука със сто долара, горкия. Спестяванията му бяха отишли за адвокат! Е, това го оцениха янките и той получи зелената карта Тук. После ми разказа как като слизал в Бостън целунал като Ботев американската земя. О времена, о, нрави! Менкат се нещата за сто и кусур години. Възрожденското не е Cool. Вярно, тук е мръсно, злобно и "заво"ноо
Милена, намирам много от твоите мисли за верни и отразяващи това, което наблюдавам в мен. Сънищата и аз съм ги имал, но продължиха около година-две след като избягах от България преди 20 години. Сънувах, че изведнаж се намирам затворен в моята спалня в София и не мога да изляза никъде. Като се будех, с облекчение установявах, че съм отново на свобода в Англия. Задоволен съм от живота си тук, заобиколен съм с добри хора, изключителни професионалисти, страната ми харесва, понякога дори се чувствам малко патриотично настроен, но не сериозно. Не чувствам, че милея за България, защото почти всичките свестни хора от моето поколение (вкл. Милена) напуснаха страната. Вървя по булевард Витоша и не мога да позная хората - тотална мутризация! От друга страна ми се иска нещата да се оправят поне малко, но ще отнеме много време. По мое мнение, липсата на "патриотични чувства" е лична черта - аз никога не определям себе си като "българин" или "британец". Идентифицирането с определена нация/група е за хора, които не могат да се самоопределят с нещо значително.
ей, Веско, здрасти! радвам се да те "чуя"!:) то и аз вече не ги сънувам тези сънища, просто исках to make a point. има един единствен сън, който периодично се появява и той е, че заради това, че съм бягала или от училище, или от лекции, не ми дават диплома:))). абе става ли въпрос за документи, имам кошмари:). радвам се, че си добре! аз съм силно свързана с България. обаче когато стана 11ти септември, реакцията ми беше, че "ни" нападат.... особено е. всеки сам си знае какъв се чувства. успех!
Mnogo ot opisanite detajli sa tochno uloveni. Zhalko, che mnogo ot dobrite kachestva na Balgarija i balgarite ostanaha samo v sanishtata....
Az ne sam v Bg ve4e pove4e ot 10 godini i vse pak nisto ne synuvam po-4esto ot bg. zivotyt mi tuk e edno nesto, a tozi tam prodylzava sjurealisti4no v synistata... Ne tazi Bg otsega,a onazi ottogava. I ne sys strah 4e ste ostana tam a, obratnoto - s uzas 4e sym se sybudil i ve4e ne sym tam...do sledvastija syn...
mnogo hubavo pisanie. kadeto i da si imash nujda ot svoboda.ako uspeesh si namirash kopie , za da balansirash.kopia razlichni :ochukani darveni, hromirani s moderen dizain ili otrupani s perli.varhat e vinagi ostar, gorkata svoboda! :namig:
Милена много си добра кефиш ме, да знаеш! Разбирам напълно, живея част от времето си извън България и когато съм там в Африка ми липсва "онова" тук, когато съм тук ми липсва "онова" там ... Много е странно, но това да си падаш космополит, да обичаш да пътуваш си има цена и тя е че не принадлежиш към никое място, а имаш някаква, макар и не много осъзната потребност да принадлежиш. Усещаш интереса на другите към твоя живот, но те не могат да усетят нюанса на тъга по нещо, което те имат, не знаят как да му се зарадват, даже не го осъзнават.
да, Чомбе, това е разбираемо само за хората, които са го преживели. радвам се, че всички сте намерили нещо от себе си в текста ми. благодаря, че ми го казвате!( пожелавам ви това - :for :-)
На една прозявка разстояние... Привет от Чикаго.
Милена, ll, Чюмбе - :plqs: >D> на мен първото завръщане ми предстои (скоро) и все по-често имам сънища като ll, но през деня докато си седя пред компютъра и уж работя! : ) но вече знам че няма да остана там, за неопределено да, но не завинаги. вече мисля за пътуване към по-нататък и към по-свободно! мисълта за усядане ме плаши и потиска, независимо къде! Но е толкова трудно с приятелствата когато липсваш... Понякога се чудя дали това желание за "по-нататък" не е причинено от моя фундаментална неспособност да си създавам уютна среда, здрави връзки и приятелства "тук и сега" независимо къде. А каква е свободата която усещате в Америка и другаде, а не в България?
Много ми хареса статията ти,Миленче.Много моя я усетих.При мен съня беше,че ми се остава още в България,но парите свършват и си мисля...ако се храня по-малко с 200 лева мога да изкарам още 2-3 месеца..:)
свободата явно не е в местонахождението ни:). на някои им стига да сменят географската ширина и успяват да убедят себе си, че са свободни. предпочитат да скъсат максимално връзките си със "стария" свят, защото е раздвояващо да съществуваш на 2 места едновременно - обърква много неща, така че всеки е прав за себе си. слава богу, живеем във време в което сме свободни да избираме. така че, сънищата са остатъци от нещо с което е приключено. вероятно младите хора, които напускат България не сънуват такива неща. интересно какво те сънуват.... американското чувство за свобода, поне за мен, е в мащабите. огромността на всичко е вдъхновяваща. дори небето ми изглежда по-голямо. минах през Лондон, където не бих живяла никога - малко сиво небе захлупило един неоправдано скъп свят, който е и по-грозен от американския. ако трябва да живея сред англо-саксонци, винаги ще предпочета Америка. та това е част от свободата да си в Америка. за другаде не знам. а това, че кинтите свършват и на сън е кофти, Гриш:) поне там гледай да не се ограничаваш:)))
Милена, пишеш страхотно! Много се впечатлих от статията ти. Винаги съм се опитвала са оправдая пред себе си хората, които са извън граница. Знам, че поради една или друга причина те са избрали верния за себе си път. Не се безпокой за сънищата, от които се будиш нощем. Всичко отшумява с времето, нали знаеш? Животът в София в момента е като в кошмар: ходиш по улиците като програмиран; тичаш да хванеш раздрънкания рейс, в който обезумели контрольори пръскат със спрей редовни и нередовни; дишаш прахта и газовете на автомобилите, чиито брой се удвоява на всяко тримесечие; браниш се от уличните избеснели песове; стискаш си чантето, за да не измъкнат и последната петачка; всеки ден установяваш, че нещо липсва, че градът се променя, че на мястото на вчерашния изкоп вече мъдри огромен мол; всеки ден установяваш, че цените растат и нищо, ама нищо не е в състояние да ги спре... Искам си на село. Там поне работиш и знаеш защо... Не мислех, че някога ще го кажа... Иска ми се да съм емигрант и да мечтая за България. Онази България, която в спомените и в сънищата ми ще бъде такава, каквато я обичам!
Регина,представи си една по хубава България-без българи,както казва Виктор Пасков:)
Знаете ли...разбира се, че не. Затова ще ви подсетя - всички разкази за животите извън България се оправдават. Но свободата на модерния човек не изисква това от вас. Бъдете щастливи там, където сте, ентусиазирани от онова, което работите през деня, звездите, които виждате нощем, децата, които са около вас, книгите, които четете...защо обаче вмъквате чувство на някакво неудобство и съжаление почти, към хората в България - искате да се оправят нещата, било ви тъжно, че нищо не се променя. Първо - това не е вярно. Възможностите се увеличават, но за тези, които са инициативни, с идеи и образовани, непрекъснато четящи, питащи и пр. Второ - тролеите, многото коли, и останалите градски детайли не се срещат единствено тук. Хората, които живеят в България, поне част от тях може би пък да се чувстват добре. Може би пък мечтаят собствения си живот на собствена земя и това не ги притеснява. Нито пък имат против онези, които заминават. Да пътуваш е доста приключенско, полезно и забавно. Не е много актуално да мислим пътуването, като някакво прекосяване на граници - географски и метафорични. Това разделение е някак излишно вече. И тези, които са избрали да се будят на друго място в Европа, или ...още
в Америка....усмихнете се спокойно и недейте да жалите за всички тук. Ако човек се стреми към щастие, си го създава. И тук. И някъде около вас предполагам. На мен ми е хубаво, забавно, интересно в България. Имам какво да правя, какво да чета, какво да гледам, къде да ходя, кого да харесвам, кого да обичам и мен да обича, на какво да се смея и за какво да плача. Защо се притеснявате....недейте...усеща се :) Усмихваме се.
EФка, не Евка.
Предавам се!Много ми хареса написаното от Милена,не знам защо се сетих за Мариана...светла и памет...можи би,защото също пишеше,за същите неща. Браво Милена!
Цитирам: "Сигурна съм, че младите българи ще отсрамят уморените им, смазани от прехода родители." Хубава мечта. Само че ако родителите ни са смазани от прехода, то въпросният преход все още излива гнусни последици върху нас. Дори се стига до там, че набор 89 се превръща в опитно зайче в опита на правителството "да навакса" и да настигне уж по-цивилизованите. Изобщо с нас, младите си правят какви ли не експерименти, налагат ни какви ли не промени, уж за наше добро. Преходът едва сега започва. Дано внуците ми вече усетят положителните резултати.