Кирил Кадийски, снимка: liternet.bg

Блез Сандрар, снимка: editionszoe.ch

Френският вестник „Фигаро” в своята статия от 28 юни, четвъртък, озаглавена „Фалшив Сандрар с български вкус” подробно описва една литературна фалшификация, която може да се сравни със сензационните измислени дневници на Хитлер, публикувани преди 20 години в Германия. Авторът на статията смята, че тя вероятно е извършена от българина Кирил Кадийски, в момента шеф на Българския културен институт в Париж (виж справка за Кадийски по-долу).
Вестникът описва откриването на дълго издирвано произведение на един от най-известните френскоезични поети Блез Сандрар, творил в първата половина на миналия век (справка за поета виж по-долу).
Оказва се, че откритата в София от българския поет и есеист Кирил Кадийски поема е фалшификат от края на 20 век, а не е писана през 1909 г. За открития от Кадийски екземпляр колекционер от Швейцария предложил 50 000 долара. Статията във „Фигаро” твърди, че всичко сочи към Кадийски, който от 2003 г. е шеф на Българския културен институт в Париж. Скандалът заплашва да се разрасне до междудържавен. Засега преки доказателства няма, но на фона на лошата слава, която има България с фалшификатори на пари и др. измами, случаят може да се раздуха до сензационни размери. Кадийски, известен български поет, преводач и есеист не бе открит вечерта в четвъртък за коментар.
Следва пълният текст на статията от в. „Фигаро”.

„Фалшив Сандрар с български вкус”
Рафаел Стенвил
В. „Фигаро”

Кирил Кадийски ли е автор на една от най-големите фалшификации във френската литература?
Младата изследователка Оксана Хлопина доказва неопровержимо, че изданието на “Легенда за Новгород” е изфабрикувано от българския ерудит.

През 1995 г. в София българският поет и изтънчен познавач на руската литература Кирил Кадийски, преводач на Вийон, Верлен, Маларме, Рембо и много други, открива случайно в антикварна книжарница една окъсана книжка, пъхната в томче на Михаил Арцибашев.
Върху черната корица в бяло са отпечатани на руски името на автора, заглавието и издателят: “Фредерик Созе, Легенда за Новгород, превод от френски Р. Р. Совонов, Москва – Санкт Петербург - 1907”. Писателят държи в ръцете си първата поема на онзи, който е още чирак часовникар, но скоро ще стане известен под псевдонима Блез Сандрар.

Блез Сандрар, портрет от Амедео Модилиани. Репродукция от албум с произведения на художника.

Дванадесет години след това невероятно откритие младата изследователка Оксана Хлопина разобличава, за първи път с доказателства, една измама: “Легенда за Новгород” е фалшификат.

Историята наистина е прекалено хубава. Нали повече от осемдесет години първата поема на Блез Сандрар, която той упорито е поставял начело на всичките си библиографии, е останала загадъчно неоткриваема. Самият той винаги е твърдял, че не притежава нито ръкопис, нито някой от четиринадесетте екземпляра от първата си книга, която неговият приятел Р. Р. издал в Москва, като “похарчи преди смъртта си последните си спестявания, за да ме изненада и окуражи”, както пише Сандрар в последния том на своите “Мемоари”, без да разкрива самоличността на този възрастен лингвист, с когото се запознал през първия си престой в Русия от 1904 до 1907 г.

От своя страна специалистите, отчаяни от напразните търсения и привикнали с мистификациите на автора, вече смятат тази творба за мит. Докато невероятното не става действителност през тази 1995 г.
Изданието, открито в София, шестнайсет страници, отпечатани на кирилица върху потъмняла от времето хартия, съответства на най-ранните описания на Блез Сандрар. Различават се само дата на издаване – 1909 г. според записаното от поета и броят на страниците – 144. Озадачаващи детайли, но твърде дребни, за да поставят под въпрос “чудото”. Емоциите разпръскват съмненията. Мириам Сандрар, дъщеря и биограф на гениалния поет, най-после може да пътвърди съществуването на тази поема, споменавана единствено от баща й.

Разследване като в роман

“Единствено тогава бях истински поет. Когато си на седемнадесет години – както казва Артюр Рембо – мислиш само за поезия и за любов…” Така започва “Легенда за Новгород”, чиято “изумителна модерност” е възхвалявана от всички. Националната библиотека на Франция желае да откупи книгата, но изисква експертизи. Анализът на хартията показва, че тя е от епохата. Но тъкмо преди анализът на мастилото да разсее последните съмнения, един швейцарски колекционер вдига мизата до 50 000 долара според наши източници.

Изследователите са лишени от този единствен екземпляр на оригиналното издание и трябва да се задоволят с факсимилето, придружено от възстановения текст на френски език и публикувано от “Фата моргана”. Въпреки това някои от тях не пропускат да отбележат, че тази дълга поема в проза, която носи в себе си зародиша на образи, идеи и факти, появяващи се в още ненаписаните тогава творби на швейцарския писател, би могла да е създадена въз основа на дълбокото познаване на бъдещите му произведения. В “Легенда за Новтгород” се мяркат дори детайли, които Блез Сандрар споменава в много по-късните си “Мемоари”.

От тук започва литературното, романово и почти криминално разследване на Оксана Хлопина, 28 годишна руска докторантка от Новосибирск, която за целите на дисертацията си (”Блез Сандрар – една руска рапсодия”) ще обиколи Париж, Санкт Петербург, Швейцария и България в търсене на улики. Тя забелязва, че Блез Сандрар описва поемата си като “забавна и героична епопея”, докато още първият прочит на “Легенда за Новгород” открива трагичните нотки в нея. Освен това в текста има и някои несъответствия и анахронизми – споменава се например хотел “Англетер” в Санкт Петербург, станал световно известен след като Сергей Есенин се самоубива в една от стаите му и написва с кръвта си прощалната си поема. Този луксозен хотел наистина съществува от 1876 г., но носи това име едва от 1925 г.

Подозренията обаче бързо прерастват в неопровержими доказателства, когато изследователката подлага на анализ правописа и граматиката на този текст на руски език, преведен от френски през 1907 г. През 1917 г. е извършена реформа на правописа. “Тази реформа, насочена към опростяването на руския правопис, твърди тя, има дълбоко символичен характер за новия болшевишки режим, като води до пълен разрив в начина на писане, така че всичко, публикувано преди, да изглежда не само политически, но и визуално отживяло и де факто нечитаемо.”

Странният господин Кадийски

Премахнати са букви, променени са окончания и представки, променя се и граматиката. Но поемата не издържа този лингвистичен анализ. Тя не може да е написана от рускоговорящ човек преди 1917 г., нито дори от руснак, който се е учил да чете и пише преди реформата. Тя очевидно е фалшификат, създаден от някой, който наистина владее до съвършенство съвременния руски език и познава основните правила на правописа от преди 1917 г. Но текстът е написан на съвременен руски език, а след това в него са внесени системни, но твърде повърхностни корекции. Оксана Хлопина би могла да спре до това откритие, да се задоволи с тази проста, очевидна и неопровержима констатация, но и се струва, че така в труда й остава привкус на нещо недовършено. Изпитва необходимост да разбере кога и как би могла да е извършена мистификацията.

Българският посланик Франция Ирина Бокова и директорът на Българския културен институт в Париж Кирил Кадийски откриват изложба “Съвременна карикатура” в сградата на института през септември миналата година. Снимка: архив на сп. „Тема”

Ключът към загадката е пред очите й, отпечатан с бели букви върху черен фон. Изследователката е заинтригувана от очертанията на шрифта, с който е изписано заглавието, и скоро разпознава белезите на един кирилски шрифт за компютри, наречен “Ижица”. Той е създаден през 1988 г. и през 90-те години е единствения компютърен шрифт, съдържащ буквите от руската азбука, премахнати през 1917 г.

Когато проверява с помощта на компютър тази хипотеза, Оксана Хлопина успява да възпроизведе пълно копие на титулната страница, открита в България. Не може да има просто съвпадение, защото става дума за леко променена версия, с увеличена височина и намалена широчина на буквата. Така че не е възможно книгата да е отпечатана нито през 1907 г., нито дори преди 1988 г. Обръчът се затяга. Оксана дори намира на софийските сергии за книги, там където е открита и поемата на Блез Сандрар, поредица от детски книжки, на чиито титули е използван същият издължен вариант на шрифта ижица.

Въпреки това, тъй като е преизпълнена с уважение към литератора, когото е срещнала само веднъж в “Ла Ротонд” и тогава се е изчервила и смутила от възхищение, младата изследователка отказва да назове името на онзи, към когото сочи всичко: съвършеното владеене на руския и тънкостите му, качествата му на поет, познанието за издателските технологии, България – Кирил Кадийски. Откривателят на фалшивия Сандрар. Не е ли той познавачът на руската литература, превел Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Не е ли той деликатният поет, увенчан през 2002 с наградата “Макс Жакоб” за “Пет сезона и други поеми”? Не е ли той издателят занаятчия, основал в България собствено издателство – “Нов Златорог”?

Засега човекът, който от 2003 г. ръководи Българския културен център в Париж, изглежда притеснен. “Вижте, аз не съм експерт по Сандрар”, извинява се той, сякаш за да се оневини за нещо, което не е извършил. Тепърва ще видим. Аферата Сандрар едва започва. Легендата за Новгород още се носи.

`
Кирил Кадийски
Биография в liternet.bg

Кирил Кадийски, снимка: slovesa.net

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в Кюстендил. Завършва руска филология през 1971 г. Работи в литературната редакция на Радио София, а по-късно в издателство “Народна култура”. Издател - “Нов Златорог” (от 1990). Поет и есеист, член на българския П.Е.Н.-клуб, член-кореспондент на френската академия “Маларме”, член-учредител на движението “CAP A L’EST” на поетите-франкофони (Братислава, Словакия). Кирил Кадийски е автор на книгите: “Небесни концерти” (1979), “Ездач на мраморни коне” (1983), “Пясъчно време” (1987), “Перо от феникс и други стихотворения” (1991), “О кой” (1994), “Поезия” (1995), “Вечеря в Емаус” (2000), “Смъртта на бялата лястовица и тринайсет нови сонета” (2001), “Green” (2002), “Черепът на Йорик и други стихотворения” (2004). Превежда от френски - Вийон, Молиер, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, и от руски - Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Автор е на единствената книга с палиндроми в българската литература “Още нещо” и на поетическата антология “От Вийон до Виан”. Негови книги са издавани във Франция (9 поетични книги), Испания, Гърция, Сърбия, Румъния. Стиховете му са превеждани на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, руски, белоруски, украински, турски, македонски. Кирил Кадийски е носител на редица престижни награди, сред които са: “Иван Франко” - Украйна, “Голямата европейска награда за поезия” - Румъния, “Макс Жакоб” - Франция.

Блез Сандрар, с истинско име Фредерик Созе. (1887 – 1961).

Блез Сандрар, снимка: lexpress.ch

Един от най-големите поети и романисти във френската литература на ХХ век, роден в Швейцария. Водеща фигура заедно с Гийом Аполинер в литературния авангард преди и след Първата световна война. Живее бурно, пътешества из целия свят и сменя десетки професии и занимания.

Анотация от Кадийски към българското издание на “Легенда за Новгород”, С., 1995, Нов златорог

„В една мрачна и претъпкана антикварна книжарница, където бях отишъл да взема поръчаните от мене книги, попаднах на някакъв случаен кашон; започнах да ровя и след няколко мига държех в ръцете си оръфана и почти разпаднала се брошура.
Фредерикъ Созэ. Легенда о Новгородъ. Переводъ съ францускаго(sic) Р. Р. Москва. Санктъ-Петербургъ. МСМVII.
Невероятно! Нима това не беше смятаната за несъществуваща първа книга на швейцареца Фредерик Заузер (на френски Созе), известен по цял свят като Блез Сандрар?! Настървено зачетох. Когато свърших четенето, което трая може би миг, а може би и вечност, сърцето ми беше спряло. Не ми достигаше въздух. Събуждах ли се… Сън ли беше това? Не - поемата съществуваше.”