Савко Христов Петров - Калата е наричан от следователите „касоразбивач № 1 на България“. Лежи общо 12 години по социалистическите затвори, преди да срещне съпругата си, която му поставя ултиматум да се откаже от миналото си, ако иска да са семейство.

Някога, един от девизите на Савко е гласял: „Дойдох, видях, обрах!“
Днес, почти 2 десетилетия по-късно, миналото на рецидивист е зад гърба му.
Животът на някогашното „лошо момче“ е описан в авторските му книги „Вълча изповед“ и „Да оцелееш в ада“. В увода на „Да оцелееш в ада“ Савко пише:
„В затвора срещнах мъже, които в други времена и при други обстоятелства биха били личности. Не напарфюмираните и създадени от ченгетата членове на СИК и ВИС, а израсли на улицата и воювали за авторитета си момчета. Момчета, за които бих заложил живота си. Неконтролируеми, независими момчета с чест. Някога, в онези години, ние имахме закони. Наши, апашки закони. Те бяха за хората с авторитет.“

Савко до казана си. На стената е окачил портрет на Живков. По стените има и други символи на комунизма. Снимки: авторката

След 1989 година Савко Калата взима под аренда 2-3 заведения на плажа в Бургас. По-късно, заради високите такси и наеми, се отказва от заведенията и със съпругата му отварят собствен денонощен супермаркет. В момента, освен магазина, имат и заведение, както и професионален казан за ракия, в който половината созополчани варят ракия срещу заплащане. Има и много клиенти за уникалната смокинова ракия, която произвежда лично Савко. Идеята му дошла още в младежките години, когато пътувал с кораби и посетил Португалия. Там за първи път в живота си пил смокинова ракия и се замислил, че със смокините в Созопол се прави всичко друго, но не и ракия, наваксал този пропуск и в момента се слави като майстор на смокиновата.

На въпроса не го ли блазни сега да разбие някоя каса или да обере банка, той отговаря:
„Дори не се замислям за това. Защото замисля ли се, ще го направя. Не казвам, че съм ангел, поддържам връзка с някои приятели от миналото, но се старая да стоя далече от бизнеса им, защото знам, че вече няма дори и класни ‘айдуци. 80% от тях са свързани с ченгетата. По-скоро ченгетата са свързани с тях. Така са се омешали, че не може да разбереш кой какъв е.“

Пред e-vestnik Савко се съгласи да разкаже повече за себе си. Разказът му е почти без редакция:

По онова време, докато всички работеха, аз ходех да крада. Правех го от любов към спорта. Знаеш ли какъв е адреналинът, когато те гонят куките? Същият като на заека, когото са пуснали за примамка на състезания с хрътки. В интерес на истината, по онова време винаги ченгетата водеха в резултата, а ние губехме, защото държавата ни беше милиционерска. Влезнах в затвора за детски щуротии, там се усъвършенствах, започнах да отварям каси и се оказа, че според статистиката, съм бил касоразбивач номер 1 на България.

Как изминах този път ли? Ами трудно беше. Около 12 години лежах по затворите. А тогава затворите бяха истински затвори, не като сега – детски лагери. Със садизма, убийствата, изродщината на надзирателите. Но изглежда там се утвърди характерът ми и когато излязох, имах доста предложения от браточките да се захвана отново с бизнес, но отказах.
Въпреки че сега никой не лежи вече в затвора. Ето виж какви куриозни случаи те заобикалят – Маргините, Вальо Топлото. Имаш ли да си платиш, значи не лежиш.

Влезнах в затвора за кражби на гуми, бензин, детски истории. По онова време, за да си вземеш гума за колата, трябваше да се запишеш в „Мототехника“, да чакаш да ти дойде реда, да отидеш да се наредиш на опашка, да платиш и да си вземеш гумата. На мен ми беше по-лесно да отида вечерта, да си я сваля и да си я сложа на колата. Но това съответно беше недопустимо и невъзможно да се случва според комунистическия морал и влезнах в затвора.

Част от декора със социалистически символи в къщата на Савко. Снимки: авторката

Там обаче ме сложиха в една килия със Стефан Германеца. Той беше ученик на най-големия български касоразбивач - Пантуди. През 1933 година на едно изложение в Австрия Пантуди отваря неотваряема немска каса. Така че за Стефан Германеца нямаше тайна в касите. Излезе от затвора преди 10 години и го убиха селските полицаи за нищо. Набедиха го и го убиха. Лека му пръст.

Много свястно и кадърно момче беше, но една слабост имаше – като видеше каса и му се разтреперваха ръцете. Спомням си, че първият урок ми го преподаде с една безопасна игла и катинарче. Започна да ме учи как да отварям катинари. И ми стана хоби. Докато в един момент имах възможност да отворя касата на затвора. От нея откраднах дрехите на едни араби.

Как се стигна дотам - по онова време аз не бях виждал ленен костюм. Той ми е вкъщи и до днес, дори преди 2 дни съпругата ми се шегуваше, че намерила костюм, та й казах, че ми е реликва. Та по онова време всички ходехме все с едни сиви, тъмни дрехи, в мрачни цветове като настроението ни. И изведнъж ни докарват в затвора трима араби с бели ленени костюми. Аз като ги видях, ченето ми се разтрепери и си викам: костюмите са мои.

Същата вечер отворих касата на склада и си взех дрехите. Изнесох ги по много криминален начин, понеже още на другия ден имаше пълна блокация в затвора и се започна невероятен тараш. Случаят беше сериозен - касата на затвора зее отворена. Преобръщаха всяка килия, вадеха всичко и го изтърсваха навън, но на мен ми дойде на ум, че в киносалона има тонколони. Отидох в киносалона, извадих ватата от тях и сложих дрехите вътре.
Тонколоните много често се изнасяха отвън до служебния стол, така че при един от един от тези случаи аз се обадих на мой приятел, той дойде, взе дрехите и ми ги занесе вкъщи.

След като вече бях лежал в затвора 7-8 години, бях авторитет и имах възможност като по-привилегирован да излизам по-свободно. Бях шофьор на началника, бригадир в дърводелната, а моето приятелче отвън начертаваше обектите, които да оберем. Вечер отивахме, отваряхме касата, прибирах парите в служебната кола на началника на затвора и се прибирах в затвора ни лук ял, ни лук мирисал.

Къщата на Савко в Созопол. Снимки: авторката

Как се случваше това. Началникът заминава за Варна. Аз го карам с колата до Варна, но трябва да се върна в Бургаския затвор. Прибирам се в Бургас към 1 часа през нощта. До 2 часа опоскваме някоя каса, да речем касата на киноцентъра (нея впрочем я обирахме 3-4 пъти, горкичката) и парите си оставаха отзад в колата на шефа на затвора - в багажника на ладата, в кашона с работни дрехи. Понеже аз съм шофьор, никой не ги пипа.

След 2-3 дни, като поотмине тупурдията, си ги делим. По-късно, като излязох от затвора разбрах, че ченгетата осем месеца не са спали, за да ме хванат. Те търсили под дърво и камък крадци, задържали тоя, оня, а аз съм си лежал в затвора спокойно и никой не е предполагал.

Има и куриозни случаи, разбира се. Някой ми каза, че една каса на селското стопанство в Черноморец е пълна с пари. Отидохме, откраднахме я, въпреки че беше точно под милиционерския участък, смъкнахме я на земята, прибрахме я, защото не успяхме да я отворим там, занесохме я на друго място, но се оказа, че е пълна с бончета. Едно време туристите като влизаха в България, за 100 лева да речем им даваха бончета. Единият лев беше зелен, двата лева – сини, петте лева бяха червени и те си пазаруваха с бончета, а Балкантурист после си ги осребряваше. И ние са оказахме с бончета.

После пък един мой приятел ми каза, че точно по Нова година в дирекцията на просветата в Бургас са получили много пари, за да си купуват елхи и други. Ние отидохме, отворихме касата и вътре намерихме едно пликче с 6 лева на по 1 стотинка. Касиерката вечерта прибрала парите и ни оставила плика със стотинките.

Но имаше и по-сполучливи попадения, за които предпочитам да не говорим – все пак не всичките ми удари са разкрити.

Хванаха ме в Сливен. Аз пак си бях в затвора, но успях да изляза вечерта, защото исках да отворя спестовната каса в града. По пътя, докато стигнем до спестовна каса, минахме покрай 2-3 големи магазина около гарата и бяхме събрали една торбичка с 12-13 хиляди лева, които за онова време бяха много пари. Но приказката за лакомото дупе я знаеш, насита няма никога, та си казахме - дай ще си ударим и този обект. Отидохме, дрънна алармата, дойдоха ченгетата и ни хванаха. Толкова много ни биха тогава, че нямах очи, бях подут от бой.

Можеше и по-леко да ми се размине, но първоначално, като ни подгониха ченгетата, аз успях да избягам. Там, в центъра на Сливен има един огромен търговски комплекс и се шмугнах в него. Ченгетата видяха, че има и втори човек, заградиха обекта и започнаха да търсят. Те обаче половината са цивилни, а вътре тъмно. В един момент, на един ъгъл, някакъв светва с фенерчето и ми вика: „Какъв си ти, бе?“, а аз му отговарям: „Загаси бързо бе, и аз го търся!“

Той помисли, че съм му колега и като загаси, аз го бутнах, той падна и аз - въз да ме няма. Когато паднал обаче, той си скъсал кожуха. Та после като ме хванаха, той дойде, върза ме на едно парно и всички изтезания, на които са го научили в училището в Пазарджик, ми ги приложи на мен. Абсолютно всички. Беше около 4 часа сутринта. До 6 и половина ме е малтретирал, добре че дойде чистачката, Господ да я поживи женичката, всичко беше оплескано с кръв. Връзва ме, сваля ме, връзва ме, сваля ме. Бях толкова пребит, че имаше една млада прокурорка, която поиска да ме пусне от съжаление. Но не й разрешиха, защото вече от Бургас представяха доказателства, че в Бургас с нашите инструменти с електронно заснемане има отворени около 5-6 каси.
И се почна една….не ти е работа.

По принцип в Бургас се славех като „бонвиван“. Вземех ли пари, буквално ги раздавах за секунди. Седим например в Приморец с приятели, вечеряме и една сервитьорка се оплаква, че се развела, мъжът й взел всичко, зимата нямала една нафтова печка да се стопли. А аз само се обръщам към този до мен и го питам: „Чичи, отсреща в строителния обект няма ли една нафтова печка?“ Той отива, поглежда и вика: „В Строй-обединението, в канцеларията има една“. Обръщам се към сервитьорката и й казвам: „Само да ми обясниш къде да ти я закарам“.

Влезнахме да взимахме нафтовата печка, обаче видях една каса. Отворихме я набързо, а вътре – 24 хиляди лева. Още същата вечер ги раздадох. На този пари, на онзи - и така. Но взехме нафтова печка на жената.

За да си обясни човек как си промених мисленето, трябва да познава съпругата ми. Като излязох от затвора, започнах да работя в мина Росен край Атия. За мен ходатайства бившият заместник-министър на вътрешните работи Григор Шопов, обвинен по-късно за лагерите и др. Понеже баща ми е комунист, а те са много гъсти приятели, той ходатайства да ме вземат на работа като миньор. Обаче още на 30-ия ден набих партийния секретар. Не знаех, че е партиен секретар. Скарахме се, защото като гръмнеш долу, трябва веднага да те вдигнат - пушекът е отровен, а те ни задържаха. Като ни вдигнаха горе, аз направих някакво изречение, но другите си мълчаха и той ми вкара един шамар, а аз го набих. После се оказа, че е партиен секретар. Трябваше да му се извиня, но предпочетох да напусна.

Дворът на къщата на Савко.

Тогава отидох да работя в дирекция „Музика“ като ди джей и там се запознах със съпругата ми. Тя ме заговори първа - за погледа ми. По онова време на всички много им правеше впечатление, че гледам безизразно, а журналистите ме наричаха крадец с претенции на аристократ и вълк единак.

По принцип и тогава, и сега не обичам компаниите, не обичам да се заседявам, да съм сред хора, да пия. Защото винаги, когато има хора, някой е „ухо“ и като кажеш нещо, ще отиде на другия ден и ще го каже по друг начин. От дирекция „Музика“ ме уволниха на 30-ия ден, защото пусках гръцка музика. Това беше 1986 година по време на възродителния процес, още комунистическо време и от общината в Созопол са казали, че не може такъв човек да работи при тях.

Когато отидох да си взема парите, видях бившият директор на дирекция „Музика“, който работеше като заместник-директор. Бяха го вкарали в затвора, докато аз бях вътре, защото помогнал на някакви музиканти да отидат в Норвегия, а те му купили риза и панталон. Това беше подкуп по онова време и го бяха осъдили на година и половина затвор. Асенов се казва човекът, още е жив.

Той като ме видя, се просълзи, защото за един интелигент да попадне в бруталната среда на социалистическия затвор е почти равносилно на самоубийство, така че аз буквално го бях взел под крилото си. Той писа писмо до жена си, аз му го изнесох, направих връзката, помогнах му, отърва се, оправдаха го, така че като ме видя на свобода, се разтрепери.

И изглежда е казал 2-3 хубави думи за мен, защото съпругата ми лапна, дойде след 2-3 дни в Созопол, обади ми се, излязохме заедно, опознахме се по-добре и после се омъжи за мен. Но много държеше да се откажа от старите си навици и старите си приятели. Така че това и направих.

Беше ми малко трудно в началото - тя ме кара да копая, аз копая. И минава Карамански с брикетчето (едно негърче се въртеше около него) и вика: „Айде бе! Тука т’ва Черноморие трябва да го разработваме! Луд ли си да копаш тука като някакъв селянин!“

Хвърлих лопатата, седнах, замислих се, дойде жена ми и й викам: „Край! Дотук бях! Хората да ми се подиграват на мене …“, а тя ме пита: „Да не би Иво да е идвал?“, викам: „Да“.
И тогава тя каза: „Избираш – или семейството, или тях!“
Избрах семейството.
Имам прекрасен син. В момента дори следва право.