Едвин Сугарев

Трудно могат да се изброят негативните квалификации, с които и българските, и световните медии се прощават с изтичащата година. И това всеобщо чувство на омерзение несъмнено има своите основания: това беше годината, в която се простихме с илюзиите, че икономическата криза е преодоляна, икономиките са стъпили на краката си и светът може да се върне към досегашния си хедонистичен ритъм.

Не – показа ни 2011-та, под краката ни още зее пропаст, чиято дълбочина едва сега започваме да осъзнаваме – а светът никога вече няма да бъде същият. Ще бъде несигурен и проблематичен – и изпълнен с непредвидими капани, които заплашват да погълнат цели държави.

2011-та ще бъде запомнена и като годината на гнева. На спонтанния, неконтролируем гняв. Видяхме с очите си как този гняв прекроява политическата карта на света. Той помете един куп диктатури в Близкия Изток – и, разбира се, отвори един куп проблеми с непредвидими последици. Показа ни нагледно как една революция може за броени месеци да се превърне в диктатура, не по-малко кървава от предишната.

Което не отменя подвига на младите, които рискуваха живота си по арабските площади. Защото неизвестността е по-добра от безвремието на една дълголетна диктаторска власт – и би трябвало ние, българите, да знаем това по-добре от всички останали.

2011-та ни показа и един друг гняв – този срещу кризата като ефект от безотговорното надуване на икономически балони. Левичарският гняв, демонстриран от движения като “Да окупираме Уолстрийт”; гневът, който няма какво да предложи освен възгласа “Долу банкерите!” – и който е по същността си продукт на същото това консумативно мислене, срещу което протестираха младите хора в Америка и Европа.

Това беше протест, мотивиран от безработицата и социалните рестрикции, предизвикани от кризата – но с погрешна визия и философия за това как да се ограничи абсурдната зависимост на реалния живот от борсовите курсове на Уолстрийт – което едва ли ще стане чрез скандиране на левичарски лозунги и осиране на градските паркове, нарочени за база на протестите.

Този гняв обаче също няма само негативен аспект – той ясно показва волята на хората да приложат своето право на вето над сгрешените управленски практики – и да потърсят отговорност от управляващите, които не успяват да върнат общественото битие в границите на нормалното. Той може да бъде колкото си иска наивен или дори спекулативен – но доказва наличието на социален нерв, безспорно необходим за нормалното обществено битие.

И разните “окупации” могат да бъдат досадни – но безспорно са по за предпочитане пред ситуациите, в които вместо гняв имаме апатия – както се оказа в България например, където социалните протести се оказаха хилави опити за синдикален рекет срещу държавата – които отмряха поради липсата на желаещи да участват в тях.

Възможно ли е апатията да бъде национална характеристика – това е един от въпросите, които би трябвало да си зададем – във връзка с изтичащата година. Отговорът е: да, възможно е, но не завинаги – поради което опитите да се пробуди гражданското съзнание на българите са най-насъщното дело през следващите месеци и години.

Лошото е, че няма кой да прави това. И че фигурите, които бяха носители на тази отговорност, се изхабиха, маргинализираха и издребняха – а други на тяхно място тъй и не се появиха – защото българският обществен живот помътня, вдобичи се, навря глава в ярема на битовия цинизъм.

Това състояние е позорно, но не може да бъде вечно. Доказаха го други едни протести – тези в Путинова Русия. това беше страната, в която именно битовият цинизъм се бе превърнал в норма за живот – и в която изглеждаше, че нищо никога не може да се промени.

Е, промени се. Протестите, с които Русия изпрати 2011 г., са най-важните събития в нейната история от последните десет години. Важни са, защото осъществиха пробив. Доказаха, че Путин не е недосегаем – че и срещу него може да се протестира, че и той може да бъде наречен с истинското си име – вор.

Оттук нататък този обществен гняв може да се търкулне по склона на омерзението като снежна топка в пресен сняг – и да нарастне с неочаквана и непредвидима скорост – това в Русия вече се е случвало, и то неведнъж. И това трябва да се случи пак: сценарият от площад “Тахрир” трябва да се повтори в самото сърце на световните диктатури.

Това е важно за здравето на демокрацията в глобален мащаб – и за бъдещето на този свят, който е наш общ дом. Защото без руската путиновщина сатрапиите по света ще осиротеят, ще се превърнат в абсурдни изключения от общото демократично правило. Куба, Венецуела, Северна Корея – какво са те и закъде са те без Путин? Ето защо  протестите в Русия са сред нещата, заради които си струва да запомним 2011-та.

Имаме ли повод за радост от нащата камбанария? Не бързайте да отговаряте отрицателно. Защото 2011-та изпрати в историята едно от най-драстичните национални предателства в българския живот от последните две десетилетия – тъй нареченият “голям шлем”, договорен между българския псевдопрезидент Георги Първанов и руския бивш такъв – Владимир Путин.

Този шлем, включващ три големи енергийни проекта, които трябваше да гарантират българската зависимост от Москва, претърпя драматичен провал. България вече демонстрира публично излизането си от проекта “Бургас – Александропулис” – при това с ясното казване от страна на българския премиер, че руската страна няма да получи нито лев компенсации.

При всичките ми резерви и към Бойко Борисов, и към правителството на ГЕРБ, няма да се поколебая да заявя, че този жест заслужава адмирации – и че всички бъдещи усилия в това отношение трябва да бъдат подкрепяни. Трябва – защото сме българи, преди да бъдем такива и онакива.

В същото време руската страна за пръв път призна това, което отдавна беше известно на експертите: че газопроводът “Южен поток” може да се окаже икономически нерентабилен – и да остане само на хартия. И не друг, а руският министър на енергетиката Шматко разказа публично колко го било жал да говори за АЕЦ “Белене”, защото:

“В днешната ситуация, след Фукушима, реализацията на такива проекти като АЕЦ “Белене” е възможна при еднозначната подкрепа на правителството на България, както и сплотената позиция на българското общество. И едното, и другото ние, за съжаление, не наблюдаваме.”

Думи, които – струва ми се – достатъчно ясно показват каква ще бъде съдбата на гьола в Белене – той, за радост на жабоците, ще си остане гьол. А тази съдба предвещава нерадостно бъдеще за “петата колона” на българските рубладжии – за разните Гоцета и Сергей Дмитриевци – предвещава им политическа безработица.

И още нещо срамно си отива заедно с 2011-та. Отива си скудоумният обитател на “Дондуков” 2 – отива си заедно със скроения от него “голям шлем”. Срамно е наистина, че допуснахме това Гоце да представлява страната ни цяло десетилетие. Но все пак след неговия заход ще бъде мъничко по-малко срамно да се наречеш българин.

Виж още текстове в сайта на Едвин Сугарев svobodata.com